Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

Очите му срещнаха бледия син поглед на тракийския убиец.

- Той ми беше прислужник - каза меко Антифон и посочи мъртвия Тоас. - Прост човек с добро сърце.

- Ами чудесно - отвърна тракиецът с широка усмивка. - Може би ще ти служи и в Отвъдното, дебелако.

Той стана с плавно движение и се приближи към принца. Беше млад и като повечето тракийски наемници изглеждаше коравосърдечен и жесток. Антифон не помръдна. Войникът се спря.

- Е, при това тегло не можеш да бягаш - каза той. - Искаш ли да молиш за живота си?

- Нищо няма да моля от тракийски любител на кози - отвърна студено Антифон.

Мъжът присви очи, изръмжа ядно и скочи към принца. Той обаче го пресрещна. Огромната му лява ръка блокира ножа, а с дясната заби юмрук в челюстта на нападателя. Тракиецът изгуби почва под краката си, удари глава в стената и се свлече на пода. Другите двама войници извадиха мечове и скочиха към Антифон. Той изрева оглушително и се затича да ги посрещне. Мечът на единия го поряза по рамото и кръвта оплиска надиплената му синя роба. Принцът сграбчи другия и го удари с глава в лицето. Мъжът се отпусна полуприпаднал в ръцете му.

Прониза го болка. Първият тракиец го бе заобиколил, за да забие меча си в гърба му. После убиецът извади острието и вдигна ръка за нов удар. Все така сграбчил зашеметения нападател, Антифон се извъртя и го запрати срещу другаря му. Тракиецът стъпи встрани и принцът скочи напред. Мечът на убиеца се стрелна и го улучи в корема. Антифон обаче заби юмрук в брадичката на мъжа и го запрати към стената, а после падна на едно коляно и вдигна падналия меч. Надигна се с усилие и блокира свиреп удар, след което замахна към гърлото на нападателя. Не уцели момента, защото не беше добър с меча. Острието прониза бузата на мъжа. Проряза кожата и застърга по зъбите, преди да излезе през челюстта. Убиецът изкрещя гърлено и отново го прониза. Антифон отстъпи и заби меча в черепа на тракиеца. Мъжът залитна надясно я ти падна. Принцът го удари още три пъти и последният удар разкъса гърлото му.

Последният тракиец се опитваше да стане. Антифон скочи към него. Обърна късия меч като кинжал в ръката си и го заби в гърдите на мъжа, натискайки с цялата си огромна тежест. Тракиецът изкрещя и падна назад. Мечът бе толкова дълбоко забит, че само дръжката се подаваше от тялото му.

През робата на Антифон бе избила кръв. Виеше му се свят. Върна се бавно до първия тракиец. Грабна кинжала на все още зашеметения мъж и коленичи до него. Сграбчи го за яката и го обърна по гръб. Убиецът изстена и отвори бледите си очи. Антифон опря кинжала в гърлото му.

- Този дебелак е принц на Троя и кръвта във вените му принадлежи на герои и царе - каза той. - Когато идеш в Хадес, можеш да се извиниш на Тоас. Кажи му, че дебелакът е имал високо мнение за него.

Очите на тракиеца се разшириха и той понечи да заговори. Антифон заби кинжала в гърлото му и го разкъса. Наблюдаваше кръвта, бликаща от ужасната рана. След малко пусна ножа и отстъпи към вратата.

“Сбогом, братко”, беше казал Агатон. Антифон знаеше, че е трябвало да разбере значението, скрито в този последен смразяващ поглед. Брат му бе излязъл от къщата, за да прати тракийците си да го убият. И защо не? Повечето от другите му братя бяха белязани да умрат.

Кръвта му продължаваше да тече. Антифон затвори очи. Не се боеше от тъмния път. Всъщност се изненада от спокойствието, което изпитваше. В мислите му се появи Хектор той се усмихна. “Дали щеше да се изненада, ако ме видеше как надвивам трима убийци?”

После отново си спомни заговора срещу Приам, синовете и съветниците му.

С огромно усилие на волята успя да се изправи на крака. Запрепъва се до задната част на къщата и си сложи дълго сиво наметало, което да скрие петната от кръв. После бавно излезе в задните градини, а оттам - в една странична уличка.

Не виждаше ясно камъните на улицата. По тях сякаш лежеше мъгла, като онази над Скамандър по изгрев-слънце. Те трептяха и блуждаеха пред очите му, а с всяка следваща разтърсваща крачка заплашваха да се стопят в мрака.

Антифон се наведе напред и болката в гърба и рамото се удвои, но той само извика тихо и продължи да върви. Крачка след крачка. После нова. И още една.

Кръвта му още течете свободно, но наметалото криеше раните и малцината хора, които го подминаваха, му хвърляха само бегли погледи. Мислеха, че е пиян или твърде дебел, за да върви нормално, така че отместваха поглед, развеселени или засрамени. Не забелязваха кървавите отпечатъци, който оставяше след себе си.