Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

- Това е много интересно - каза Хеликаон. - Но сякаш току-що попаднах в мъгла. Какво всъщност искаше да кажеш?

- Ето какво. Прекарваме живота си, плавайки в мъглата с надеждата никой слънчев лъч да вложи смисъл в битието ни.

- Аз зная кой съм, Гершом.

- Не, не знаеш. Кой си ти? Човекът, който се тревожи за тайните желания на робините, или онзи, който отрязва главата на земеделец, отворил си устата в неподходящ момент? Богът, който спасява дете на Кипър, или лудият, изгорил до смърт петдесет моряка?

- Този разговор изгуби привлекателността си - каза Хеликаон със студен глас.

Гневът се надигна в Гершом.

- Разбирам - каза той. - Значи може да се спори само за неща, които не засягат действията на Златния. Сега вече наистина се превръщаш в цар, Хеликаон. Скоро ще се заобиколиш с лицемери, които ще шепнат похвали за величието ти и няма да те критикуват.

Той извади одеялото си и легна с лице към огъня. Сърцето му биеше учестено. Нощта беше студена, а вятърът носеше миризма на дъжд. Раздразнен беше от собствената си яростна реакция. В действителност той много харесваше младия цар и му се възхищаваше. Хеликаон беше способен на огромна доброта и вярност. Освен това беше смел и се ръководеше от принципи. Тези качества бяха редки, поне доколкото Гершом познаваше хората. Но познаваше и опасностите, с които царят щеше да се сблъска с нарастване на властта си. Не след дълго египтянинът отметна одеялото и стана. Хеликаон седеше облегнат на едно дърво, наметнат с одеяло.

- Съжалявам, приятелю - каза Гершом. - Нямам право да те възпитавам.

- Не, нямаш - отвърна Хеликаон. - Но мислих доста над онова, което каза, и в него има истина. Дядо ти е бил мъдър човек.

- Така е. Знаеш ли историята за Озирис и Сет?

- Египетски богове, които воюват помежду си?

- Да. Озирис е добрият герой - господарят на светлината. Сет е неговият брат - зло и покварено създание. Двамата са в постоянна смъртоносна война. Дядо ми ми разказваше за тях, когато бях млад. Казваше, че всички носим битката на Озирис и Сет в себе си. Всеки от нас е способен на състрадание и любов, или на омраза и ужаси. За съжаление сме способни да изпитваме наслада и от двете.

- Зная, че е така - каза Хеликаон. - Почувствах го, докато онези моряци горяха. Споменът ми носи само срам.

- Дядо ми би казал, че когато си изгорил онези моряци. Сет е доминирал в душата ти. А Озирис е онзи, който се срамува. Затова не ти харесва да си цар, Хеликаон. Подобна власт приближава Сет до пълния контрол. А ти се боиш от човека, който ще станеш, ако Озирисът в теб бъде убит.

Гершом замълча. Хеликаон добави още дърва в огъня, а после отиде до товарното им пони и извади малко хляб и сушено месо. Тишината се проточи, докато двамата се хранеха. После царят се излегна до огъня и се покри с наметалото си.

Египтянинът заклюма за кратко. Нощта стана по-студена и не след дълго проехтя гръмотевица. Небето се озари от мълнии. Хеликаон се събуди и двамата изтичаха до мястото, където бяха вързали конете си. Животните бяха изплашени, с уши, притиснати до главите им. Царят и Гершом ги отведоха на открито, далеч от дърветата.

Започна да вали. В началото дъждът бе слаб, но скоро стана порой.

Отново проблесна светкавица и на нейната светлина Гершом видя пещера малко по-нагоре в хълма. Той повика Хеликаон и двамата поведоха жребците по пътеката. Не беше лесно. Златните коне бяха нервни, точно както царят ги беше описал, и постоянно се опитваха да се отскубнат. Малкото пони с багажа им беше по-спокойно, но и то се дърпаше от въжето, когато изтътнеше някоя гръмотевица. Щом достигнаха пещерата, и двамата мъже бяха изтощени.

Те вкараха конете вътре и ги завързаха. После седнаха на входа, за да гледат как бурята се носи над земята.

- Преди обичах бурите - каза Гершом. - Но след корабокрушението… - Той потрепери при спомена.

- Бързо ще мине - отвърна Хеликаон. После погледна египтянина. - Благодаря ти за откровеността.

Гершом се разсмя.

- Вечното ми проклятие - винаги да казвам каквото мисля. Не мога да си спомня човек, когото да не съм обидил по едно или друго време. Дълго ли мислиш да останеш в Троя?

Хеликаон поклати глава.

- Само ще присъствам на прощалния пир за Хектор. - Внезапно потрепери. - Дори само думите смразяват душата ми.

- Приятели ли бяхте?

- Повече от приятели. Все още не мога да приема, че е мъртъв. - Той се усмихна. - Преди пет години яздех с Хектор. Приам го беше пратил заедно с двеста мъже от Троянския кон в Тракия, да помогне на местния цар срещу някакви нападатели. Преследвахме вражеската сила през горите и те ни устроиха засада. Когато успяхме да си пробием път с бой, осъзнахме, че Хектор не е с нас. После някой си спомни, че е видял как го удрят с камък по главата. Падаше мрак, но ние се върнахме бързо на мястото на битката. Бандитите бяха прибрали телата на своите хора. На земята имаше само шестима от нашите мъртви, но Хектор не бе сред тях. Тогава разбрахме, че са го пленили. За тракийците е известно, че измъчват пленниците си, режат им пръстите или им вадят очите. Пратих съгледвачи и тръгнахме да търсим лагера им. Открихме го точно преди съмване, а когато се промъкнахме наблизо, чухме звуци на веселие. И тогава го видяхме на светлината на огъня - висок, с голяма чаша вино в ръка. Хектор. Забавляваше пияните бандити с неприлични истории, а те умираха от смях. - Хеликаон въздъхна. - Такъв ще го запомня.