Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

Той я поведе настрани от края на скалата и двамата седнаха на една поляна.

- Одисей казва, че има два вида сънища. Някои са родени от силно вино и обилна храна, а други са пратени от боговете. Разбира се, че ще сънуваш кръв и война. Била си нападната от зли хора. Умът ти е бил пълен с видения за жестокост.

Думите му се понесоха около нея и тя се вкопчи в надеждата, че са истина. Поседяха смълчани известно време. После Халисия въздъхна.

- Гарус ме обичаше. Щях да те питам дали би възразил срещу това да се оженим. Онази нощ ми отнеха и двата извора на обич, Еней. Моя Дио и силния Гарус.

- Не знаех. И не, Нямаше да възразя. Той беше добър човек. Но ти още си млада и красива, Халисия. Ако боговете позволят, отново ще намериш любов.

- Любов? Да се надяваме, че не, Еней. Да, това бе единствената ярка и красива част от съня. Но ако то се случи, нима и останалите ми видения за смърт и война няма да се окажат истина?

- Не мога да отговоря на подобни страхове - каза той. - Зная единствено, че ти си царицата на Дардания и народът те обича. Няма да се опитат да те свалят, а докато съм жив, никой никога няма да те застраши отново.

- Обичат ме сега - каза тя с тъга в гласа. - Ще ме обичат ли все още, когато чудовището се роди?

- Какво чудовище?

- Звярът в корема ми - прошепна тя. - То е зло, Еней. Микенско е.

Еней взе дланта й в своята.

- Не знаех, че си бременна. Съжалявам, Халисия. - Той въздъхна. - Но това не е чудовище. То е просто дете, което ще те обича също като Дио.

- Ще бъде момче с тъмна коса и сиви очи. И това видях в съня си.

- Значи ще бъде принц на Дардания. Хората не се раждат зли, Халисия. Не вярвам в това. Независимо как са заченати.

Тя се отпусна в ръцете му.

- Ти си добър човек, Еней.

- Приятелите ми ме наричат Хеликаон. Надявам се, че ти си ми приятел.

- Да, такава съм - каза тя. - И винаги ще бъда.

Той се усмихна.

- Добре. След няколко дни отпътувам за Троя. Искам двамата с Павсаний да продължите да се срещате с водачите и да разрешавате споровете. Те ти вярват, Халисия. И сега, когато са видели моята суровост, ще са още по-открити за мъдростта си. Готова ли си да бъдеш отново царица?

- Ще сторя каквото поискаш. Заради приятелството.

Тогава видението пак се появи, ярко и бляскаво. Хеликаон, застанал пред нея с бяла туника, поръбена със злато, а в ръцете си държи огърлица със скъпоценни камъни.

Тя затвори очи и се замоли на боговете с всичка сила той никога да не й донесе този златен дар.

Младият хетски конник препускаше в галоп през равнината, приведен ниско над врата на коня си, а имперското му наметало на зелени и жълти ивици се носеше зад гърба му.

Той погледна отново към умиращото слънце и видя, че се спуска зад хоризонта. Не можеше да язди след мръкване тази непозната земя, Затова се наведе още по-ниско и пришпори коня да тича по-бързо. Беше решен да достигне преди залез.

Яздеше вече от осем дни и бе изтощил пет коня. В началото ги сменяше всеки ден в имперските гарнизони. Но в този некартографиран западен предел на империята нямаше разположени войски и последният жребец трябваше да издържи до пристигането му в града. Откак напусна Салапа - последния цивилизован град в Хетската империя - бе следвал наизустения маршрут: “Дръж изгряващото слънце зад гърба си, а залязващото - между ушите на коня и след четири дни ще видиш огромна планина на име Ида. Мини край северния й склон и ще достигнеш Троя и морето”.

Пратеникът Хузияс никога не бе виждал морето. Всичките си деветнадесет години беше прекарал в и около столицата Хатусас, дълбоко в сърцето на хетските земи. Това бе първото му важно поръчение като имперски вестоносец и той бе решен да го изпълни бързо и ефективно. Но нямаше търпение да види и морето, когато работата за императора бе приключена. Ръката му постоянно докосваше гърдите, за да опипа нервно хартията, скрита под кожената му туника.

Сега яздеше из зелена равнина. Виждаше пред себе си плато, а слънцето се спускаше право към него. Последната светлина се отразяваше от нещо по върховете на платото. Троя е покрита със злато, бяха му казали, но той им се беше присмял.

- За глупак ли ме взимате? - попита. - Ако покривите й са златни, защо бандитите не идват да ги откраднат?

- Ще в идиш - отговориха му.

Почти бе паднал мрак, когато достигна града. Не виждаше нищо, освен огромните сенчести стени, извисяващи се над него. Внезапно самоувереността му се стопи и той се почувства като малко момче. Слезе от изморения си кон и го поведе по южната стена, както му бяха казали, докато не достигна високи дървени порти. Едната бе леко отворена и там го чакаха шестима ездачи - мълчаливи мъже, носещи шлемове с високи гребени, възседнали големи коне.