Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

- Благодаря ти. Аз… не зная какво да кажа.

- Тогава не казвай нищо, Полидорус.

Този следобед тя слезе до Дома на змиите, привидно, за да вземе още лекарства за Хекуба. Вместо това обаче обиколи територията на лечебницата, докато не откри Аргуриос. Сечеше дърва. Тя поседя в сенките на дърветата, за да го наблюдава. Беше наддал малко и движенията му бяха гладки и изящни, а брадвата се надигаше и спускаше, за да разсече дървото чисто.

Остана така известно време, опитвайки се да измисли какво би могла да му каже. Искаше й се да бе сложила по-красива рокля и може би златната огърлица с големия сапфир. Всички казваха, че е много хубава. После суровата реалност я зашлеви и надеждите й се стопиха. “Ти си безлична, каза си тя. И златото, и бижутата не могат да скрият това. Освен това всеки миг ще се превърнеш в глупачка.”

Тя се завъртя с идеята да се върне в двореца, но не бе направила повече от няколко крачки, когато лечителят Макаон зави иззад един ъгъл и я видя. Поклони се дълбоко.

- Не знаех, че си тук, Лаодика. Да не би състоянието на майка ти да се е влошило?

- Не. Аз просто… се разхождах - отвърна тя и почервеня.

Погледна зад гърба си, към мястото, където Аргуриос още работеше.

- Невероятно възстановяване - каза лечителят. - Дишането му е почти нормално, а и силата му се възвръща с чудесна скорост. Защо ли всичките ми пациента нямаха същата решителност. Как върви, Аргуриос? - провикна се той.

Микенецът заби брадвата в парче дърво и се обърна към Двамата. После прекоси поляната и отиде при тях. Лаодика се опита да говори нормално, но усети, че паниката ще я залее.

- Поздравявам те - каза Аргуриос.

- И аз теб, боецо - отвърна тя. - Виждам, че вече си почти Добре.

- Да, отново усещам сила в себе си.

Тишината се проточи.

- Е - каза Макаон с разбираща усмивка, - аз имам и други пациенти.

Той се поклони отново и си тръгна.

Лаодика стоеше смълчана, без да знае какво да каже. Погледна Аргуриос. Бузите му бяха избръснати, а стърчащата му брадичка - подрязана. Голите му гърди лъщяха от пот.

- Чудесен ден - успя да каже тя. - За това време на годината, де.

Синьото небе бе прорязано от облаци, но в момента слънцето грееше ярко.

- Радвам се, че дойде! - каза той внезапно. - Постоянно мисля за теб - добави после с неудобство и напрежение в погледа.

В този миг нервността на Лаодика се стопи, заменена от усещане за спокойствие. В последвалата тишина тя видя напрежението на Аргуриос.

- Никога не съм можел да говоря другояче, освен направо - каза той.

- Може би ще се съгласиш да се поразходим под слънцето. Макар че ти препоръчвам първо да си сложиш ризата.

Те се разходиха сред градините, а после и в Долния град. Аргуриос не говореше много, но мълчанието бе успокояващо. Накрая седнаха на каменна пейка до кладенец. Лаодика се обърна и видя, че ги следват двама мъже, които сега се бяха облегнали на една стена на известно разстояние.

- Познаваш ли ги? - попита принцесата, сочейки към тях.

Изражението му помрачня.

- Наети са от Хеликаон да ме пазят. Нощем идват други, които стоят под дърветата.

- Много мило от негова страна.

- Мило ли?!

- Защо това те ядосва?

- Хеликаон е мой враг. Не искам да му бъда задължен. - Той погледна двамата телохранители. - Освен това всеки полуобучен микенски войник ще ги попилее за секунди.

- Гордееш се с народа си.

- Ние сме силни. И не се боим от нищо. Да, горд съм. Група жени, които носеха празни кофи, се приближиха до кладенеца. Лаодика и Аргуриос се отдръпнаха и тръгнаха към Скейската порта. Минаха през нея и се изкачиха до терасата на Великата стена, за да се раз ходят край парапета.

- Защо те прогониха? - попита принцесата.

Той сви рамене.

- Лъжи. Разказани и приети за истина. Не виждам смисъл в това. В царския двор има мъже с медени езици. Те пълнят ушите на царя с ласкателства. С баща му можех да говоря. Атрей беше войн. Можеше да седнеш с него до огъня като с всеки друг войник.

Отново се спусна тишина. Лаодика не се разтревожи, защото компанията й харесваше, но Аргуриос ставаше все по-неспокоен.

- Никога не съм знаел как да говоря с жените - каза той с неудобство. - Не ми е известно какво ги вълнува. Сега ми се иска да знаех.

Тя се разсмя.

- Живот - каза му. - Раждане и растеж. Цветя, които цъфтят и вехнат, сезони, които носят слънце или дъжд. Дрехи, които отразяват красотата около нас, синевата на небето, зеленината на тревата, златото на слънцето. Но най-вече ни вълнуват хората. Животът и мечтите им. Имаш ли семейство в Микена?