Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

- Има ли някой на висока длъжност, когото Приам да не е обидил? - попита Насик.

- Вероятно не. Нека поговорим за друго. Как е Андромаха?

- О, за нея има невероятни истории! - Насик се поколеба. - Приятел ли си с господарката?

- Какво значение има това за историите?

- Не съм сигурен. Цяла Троя говори за нея… по много причини. Някои добри, други - не.

- Искам да чуя лошите! - каза рязко Хеликаон. Вятърът задуха откъм отворения балкон и пламъкът в лампата угасна. Той стана, затвори вратите и я запали наново. Насик поседя смълчан още няколко мига. После се усмихна кисело.

- Значи има голямо значение.

Хеликаон се отпусна.

- Започвай с разказа.

- Добре. Чул ли си за това, че тя спаси живота на царя?

Хеликаон се шокира, а после се разсмя.

- Има ли някаква чудна и остроумна реплика, с която завърши тази одисейска басня?

- Не, истина е! - настоя Насик. Хеликаон изслуша разказа за турнира по стрелба и как Андромаха простреляла убиеца. - Предателят бе достигнал царя и щеше да го порази, когато стрелата й прониза сърцето му. Приам я похвали пред всички, и каза, че тя наистина е достойна съпруга за Хектор.

- В името на боговете! - прошепна Хеликаон. - Това наистина е жена съкровище.

- Принц Агатон явно е съгласен с теб. Казват, че е помолил Андромаха да се омъжи за него, ако Хектор не се върне.

- Тя… приела ли е?

- Не зная - отвърна Насик. - Разбира се би била глупачка да откаже. Той е млад, богат и… в зависимост от обстоятелствата… може един ден да стане цар.

- Какво друго знаеш за нея?

Пратеникът се засмя.

- Плувала е с гол мъж пред принцовете.

- Това клюка ли е, или истина? - попита Хеликаон, удържайки с мъка гнева си.

- Истина, господарю. Един мой приятел бил на царския плаж в този момент. Царската дъщеря Лаодика поканила ранен микенски войн на плажа. Очевидно е бил кожа и кости. Едва дишал. Андромаха плувала с него.

- Аргуриос.

- Да, така се казва. Твърди се, че е известен.

- Продължавай!

- Когато излезли от водата, принц Деифоб я укорил, а после микенецът го предизвикал. Сигурно е било забавно. Ходещ скелет, който иска меч. Но принцът се изплашил. Агатон го спасил и успокоил останалите. За кого още искаш да чуеш?

- Това ли имаше предвид под “лоши истории”?

Насик се облегна.

- Озовахме се на опасна територия, Златни. Вече ми показа ясно, че Андромаха е твоя приятелка, а сега искаш да чуеш лоши думи за нея. Какво очакваш да ти кажа?

Хеликаон се поколеба, но накрая каза:

- Всичко.

- Когато дойдох тук, слугите си говореха за един мъж, който те обидил при едно скорошно събрание. Казват, че главата била изложена на показ. Аз моята си я харесвам.

- Главата ти е в безопасност. Твърде добър клюкар си, за да те убивам. Зимните ми вечери биха били скучни без теб.

- Добре. Но не забравяй, че ти ме помоли. Креуса твърди, че я открила да лудува гола със слугинята си. Това било докладвано на царя и той заповядал да нашибат момичето и да го прогонят от двореца. Андромаха се разгневила и нападнала Креуса пред хората. Принцесата я зашлевила и тя я ударила с юмрук в лицето. Чудесен удар, както се твърди. Отдолу, според един свидетел. Креуса паднала в безсъзнание и трябвало да я отнесат в леглото й. Всички очаквали Андромаха да бъде опозорена и пратена обратно при баща й. Приам обаче решил да не обръща внимание на инцидента. Може би защото му е спасила живота. Сега дворецът гъмжи от слухове за царя и Андромаха.

- Чух достатъчно - каза сковано Хеликаон. - Как е царица Хекуба?

- Все така вкопчена в живота. Дори приема гости. Най-младата дъщеря на спартанския цар живее в двореца. За пред хората е дошла да си потърси подходящ съпруг. Вярва се обаче, че баща й я е пратил надалеч, за да е в безопасност. Микенските армии се струпват на границите на Спарта. Възможно е напролет да има война. А малката армия на града не може да устои на силите на Агамемнон.

Някой почука на външната врата и в стаята влезе старият генерал Павсаний.

- Извинявам се, че те притеснявам, господарю - каза той. - Трябва да поговорим… насаме.

Насик стана.

- Дворцовите дела винаги са по-важни - каза той и се усмихна на генерала.

После излезе.

- Какво има? - попита Хеликаон.

- Царицата е напуснала покоите си. Прислужница и каза, че са я видели да върви към Скока на Афродита. - Лицето му пребледня. - Съжалявам, царю. Не трябваше да го казвам.

- Ще я намеря - отвърна Хеликаон.

Докато вървеше по стръмната камениста пътека в бледата светлина на зората, Халисия едва различаваше мъглата, която се издигаше от ронещия се ръб под голите й крака, от тъмното було в ума си. Хората говореха за разбити сърца, но грешаха. По някакъв начин разбиването предполагаше нещо завършено. Приключило. Окончателно. Истинското усещане беше за постоянно чупене. Незарастваща възпалена рана, която пронизваше като бронзови нокти меката тъкан на сърцето. Умът ставаше жесток враг, който на момента отблъскваше реалността. Понякога забравяше, че Дио е убит. Гледаше към озареното от слънцето небе и се усмихваше, чудейки се - само за миг - къде ли се е дянал. После истината се забиваше в съзнанието й и бронзовите нокти отново разкъсваха раненото й сърце.