Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

Докато стоеше там, а от съсипаната му ръка капеше кръв, най-сетне шокът от насилието го достигна. Започна да трепери, а после заплака. Когато каза на жените какво е станало, те внезапно се смълчаха и започнаха да гледат нервно към вратите.

Той знаеше, че Рамзес ще прати хора за него, за да довършат започнатото. Ктосис бе ударил принц. Нямаше значение, че е станало случайно. Наказанието щеше да е същото.

Той стоя неподвижно, докато нубийският лечител разбъркваше смолата за чуканчето. Другият ранен пръст беше счупен и щеше да му трябва шина. После жените внезапно се разпръснаха. Ктосис усети сълзи по бузите си. Смъртта отново бе надвиснала над него.

Но в стаята влезе не ужасяващият Рамзес, а могъщият принц Ахмос. Едрият мъж заговори тихо на нубиеца, а после се обърна към Ктосис, който не вдигаше очи от пода. Никой роб нямаше право да гледа принц в очите.

- Освободен си от задълженията си! - каза Ахмос с дълбокия си глас.

Ктосис вдигна очи, без да иска.

- Освободен ли, господарю?

Принцът не беше красив. Лицето му бе несъразмерно, носът му беше твърде дълъг, а брадата - прекалено широка. А и в нея имаше вдлъбнатина, която приличаше на белег. Ала очите му бяха тъмни и величествени.

- По-добре напусни тази нощ - каза меко Ахмос. - Бих те посъветвал да отидеш някъде далеч. - Той постави малка кесия в здравата ръка на евнуха. - Тук има злато и няколко дрънкулки - пръстени и други подобни. Казаха ми, че имат някаква стойност.

После принцът си тръгна.

Кесията съдържаше четиринадесет малки златни слитъка и няколко пръстена със скъпоценни камъни. Имаше и изумруд с размера на гълъбово яйце. С това богатство Ктосис стигна до Дардания.

Крясъците в голямата тронна зала се подновиха и го върнаха в настоящето. Той се огледа. Тук имаше много националности. Видя хети, обути в странните си вълнени панталони, високи и червенокоси фригийци, самотракийци, микенци и лидийци. Всички носеха дрехи, типични за народите си. Трима вавилонци стояха заедно в отсрещния край на мегарона. Брадите им бяха накъдрени с горещи железа. Колко глупаво в този влажен есенен климат! Имаше и троянци - търговци на коне и майстори на колесници, изгубили благоволението на Приам и устроили си дом в Дардания. И те стояха встрани гледаха с презрение шумната тълпа.

- Проклет син на грозно прасе! - извика някой.

Странна обида, помисли Ктосис. Дали ако беше “син красиво прасе”, щеше да е комплимент? Двамата мъже се хвърлиха един към друг. Размениха си удари и паднаха на пода все така вкопчени един в друг.

Евнухът започна да се чуди дали да не си тръгне. Никой нямаше да забележи липсата на един търговец сред толкова много ядосани мъже. Но не го стори. Искаше да види новия цар. Беше чувал много за търговеца Хеликаон и малко за боеца Хеликаон. Но всичко, което знаеше за природата му, се коренеше в историята за това как се отказал от правото си върху трона и го отстъпил на детето Диомед - неговия полубрат. Подобно действие не говореше нито за амбиции, нито за безскрупулност.

А в момента бе нужна именно безскрупулност. Хеликаон трябваше да влезе в този мегарон с броня и пламтящ меч, за да усмири тълпата.

Хората разделиха двамата биещи се и ги изтеглиха на разстояние един от друг, въпреки че те продължиха да крещят.

После големите врати се отвориха и в тронната зала влязоха войници. Носеха бронзови нагръдници и шлемове, а в ръце - дълги копия и големи щитове. Те оформиха две редици и застинаха с гръб към стените. Тълпата утихна и се загледа към вратите. През тях премина слаб млад мъж. Дългата му тъмна коса бе вързана на опашка с проста кожена лента. Туниката му беше бледозелена с леко синкав оттенък. “Вероятно боровинки, помисли Ктосис, и недостатъчно сол в сместа.“

Младият мъж се качи на пиедестала в далечния край на залата и се спря пред дългата маса на него. После се обърна и огледа тълпата. Хората все още си говореха и избухна нов спор. Мъжът вдигна ръка. Войниците веднага започнаха да блъскат копия в бронзовите си щитове. Внезапният шум стресна всички и последва тишина.

- Благодаря ви, че дойдохте! Аз съм Хеликаон, царят - каза младежът.

- Дано си струва губенето на време - извика някой изотзад.

- Нека изясним нещо от самото начало - каза Хеликаон без следа от гняв в гласа. - Когато говоря, няма да има прекъсване. Следващият, чийто глас се чуе заедно с моя, ще съжалява. Ще позволя на всеки от вас да изкаже мислите си и съответно никой няма да прекъсва вас. Само така ще постигнем единство.