Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

Когато се върна в двореца, мина през градините. Там все още имаше около двадесетина души, които се наслаждаваха на сянката и миризмата на цветята. Креуса разговаряше с Агатон в една беседка, разположена в далечния край на стената. Носеше бяла рокля, поръбена със злато, и бе отметнала глава в пародия на безгрижен смях. Вятърът развяваше светлата й коса.

Когато Андромаха се приближи към тях, Агатон я видя и се усмихна сковано. Притеснен е, помисли си тя. Креуса, за сметка на това, изглеждаше ужасно доволна от себе си.

- Как си, красива господарке? - обърна се към Андромаха принцът.

- Добре съм, принце. Тази сутрин се видях с царя. Сигурно си чул за недоразумението със слугинята ми?

- Да - каза той. - Беше ми тъжно да науча това.

- И на мен. За щастие царят я върна на работа и дори й праща дар за извинение. - Тя се извъртя към Креуса. - Мисля, че той разбра как бедната Акса просто е станала жертва на злоба. На някакво жалко, извратено създание, тласкано от омраза и завист.

Креуса стрелка ръка и удари силен плесник на Андромаха. Тя пристъпи напред и стовари юмрук в челюстта й. Принцесата се завъртя и падна тежко на земята. Опита се да стане, но не можа и се свлече. Агатон коленичи до полузамаяната млада жена и й помогна да се надигне. Устната й беше сцепена и от нея течеше кръв, а бялата й рокля бе оцапана с кал.

Андромаха си пое дълбоко дъх и им обърна гръб. Разговорите сред тълпата бяха спрели и тя почувства, че докато върви към двореца, всички очи са вперени в нея.

ЕВНУХЪТ КТОСИС НОСЕШЕ НАЙ-НОВОТО СИ ТВОРЕНИЕ на събранието, а никой не забеляза. Това си беше почти наглост. Дългата до глезените туника беше блестящо черна и поръбена със сребърна нишка. Изглеждаше великолепно и той си мислеше, че всички ще му завиждат. Никой досега не бе успявал да направи черна боя, която да се задържи за плата. Винаги се появяваха два проблема. Първо, ако се намокреше, боята падаше и цапаше кожата за дни напред. Второ, всички открити до момента смеси бяха толкова силни, че миришеха ужасно, докато дрехата не се измиеше няколко пъти, когато пък избледняваха до безжизнено и грозно сиво.

Ктосис бе прекарал години в усъвършенстване на процеса, за да премахне тези проблеми. Дъбова кора от старите дървета в земите на Мрачното море му осигури източник на по-добра боя, но му коства много голяма част от парите, които имаше. Теченията бяха толкова коварни и силни, че беше почти невъзможно да прекараш кораб от Хелеспонт в Мрачното море, така че търговията там трябваше да се провежда по земя.

И ето го, на едно място с шестдесет от най-влиятелните мъже в Дардания, а никой дори не спомена дрехата. Той се зачуди дали, понеже е египтянин, не е пропуснал да забележи някаква ненавист към черния цвят у тези хора от Северно море. “Е, помисли си, напролет ще пратя плата до Мемфис и Луксор.

„О, не се заблуждавай, глупако, сгълча се той. Те изобщо не са толкова различни. Тук, в Дардания, не режат топките на десетгодишно момче само за да може да се разхожда сред жените в двореца и да им разнася чаши с вино, да им носи дрехите и шапките.” Болката бе всепомитаща, но нищо не можеше да се сравни с осъзнаването, че баща му го е продал да върши това.

Ктосис въздъхна. Дори след петнадесет години още го болеше от това предателство.

Малко прах от статуята бе оцапал ръкава на туниката му. Той го избърса несъзнателно и чуканчето на малкия му пръст се закачи в един разшит конец. Потрепери при спомена за онзи ден, преди три години, когато му бяха отрязали пръста. Ктосис тичаше да прибере някаква дрънкулка, която една принцеса бе забравила в царските градини. Когато зави зад един ъгъл, се сблъска с принц Рамзес и се удари в младия мъж. Принцът реагира с типична за него ярост и го блъсна към един изрисуван стълб. Евнухът очакваше да бъде набит, но Рамзес извади меча си от ножницата и замахна. Ктосис вдигна ръка. Острието отряза единия му пръст и се заби в другия. Той застина, зяпнал отсеченото си кутре. После осъзна, че това не е краят. Рамзес пристъпи напред, притисна върха на меча си в гърдите му и се напрегна, за да го забие.

Смъртта бе на един дъх разстояние, когато нечия могъща ръка дръпна наметалото на принца и го отмести назад.

- Върви си, евнух! - каза принц Ахмос.

Ктосис нямаше нужда от повече увещаване и се затича обратно към женските покои, където една слугиня се погрижи за него и извика царския лечител.