Антъни Райън - Кръвна песен

— Разбира се. Къде да го намеря?

— В Дома на гилдията, близо до пристанището. Приготвил съм ти стая там. Ще те заведа.

— Сигурна съм, че ще го намеря и сама. — Обърна се да тръгне, после спря. — Губернатор Аруан ми каза за нощта, в която си превзел града, как си си осигурил съдействието му. Струва ми се, че думите ми може да са били прекалено сурови.

Погледна го в очите и той почувства познатата болка в гърдите, само че този път тя го сгряваше, разсейваше тъжния напев на кръвната песен и докара усмивка на устните му, макар че Покойните му бяха свидетели, нямаше особени причини да се усмихва.

— Била си освободена по нареждане на краля — каза той. — Брат Френтис донесе кралска заповед.

— Наистина ли? — Тя повдигна вежда. — Може ли да я видя?

— За съжаление беше изгубена. — Вместо обяснение той посочи димящото пепелище.

— Необичайно недодялано за теб, Вейлин.

— Напротив, аз често съм недодялан, както в делата, така и в думите си.

Кратка усмивка озари лицето на Шерин преди тя да извърне поглед.

— Трябва да се погрижа за този твой талантлив приятел.

Портите бяха отворени след седем дни. Вейлин също така заповяда да пуснат моряците, макар и постепенно, екипаж по екипаж. Не беше голяма изненада, че повечето предпочетоха да напуснат пристанището с първия отлив, сред тях и „Червеният сокол“. Капитан Нурин пришпорваше яростно екипажа си, сякаш се страхуваше, че Вейлин в последния момент ще се опита да си вземе синия камък.

Някои от по-богатите граждани също избраха да си тръгнат — страхът от Червената ръка не преминаваше бързо. Вейлин успя да пресрещне бившия работодател на мъжа, подпалил работилницата на Ам Лин — богато облечен, макар и малко раздърпан търговец на подправки, който нервничеше под стража на източната порта, докато Вейлин го разпитваше. Семейството му и останалите му слуги чакаха наблизо с коне, натоварени с всевъзможни ценности.

— Наричаха го Дърводелеца, доколкото знам — каза търговецът. — Не можете да очаквате да помня всичките си слуги. Плащам на хора да помнят вместо мен. — Мъжът владееше безупречно езика на Кралството, но в тона му имаше надменно презрение, което не се хареса на Вейлин. Все пак очевидният страх на търговеца го накара да потисне желанието си да го насърчи с някой шамар.

— Имаше ли жена? — попита той. — Семейство?

Търговецът сви рамене.

— Мисля, че не. Изглежда, прекарваше повечето си свободно време в дялкане на дървени фигурки на боговете.

— Чух, че пострадал, бил ударен по главата.

— Повечето от нас пострадахме онази нощ. — Търговецът запретна копринения си ръкав, за да покаже зашита рана на предмишницата си. — Вашите хора не си поплюваха с тоягите.

— Кажете за травмата на Дърводелеца — настоя Вейлин.

— Получи удар по главата, изглежда, доста силен. Моите хора го донесоха в безсъзнание. Всъщност го мислехме за мъртъв, но той продължи да живее още няколко дни, макар едвам да дишаше. После изведнъж се събуди и не даваше никакви признаци за зловредни ефекти. Слугите ми решиха, че това е дело на боговете, като награда за всички издялани от него фигурки. На следващата сутрин беше изчезнал, без да каже и дума след събуждането си. — Търговецът хвърли поглед към чакащото го семейство, нетърпението и страхът му си личаха от треперенето на ръцете му.

— Знам, че не сте били съучастник в това — каза Вейлин на търговеца и отстъпи встрани. — Желая ви късмет по време на пътуването.

Мъжът си тръгна и закрещя заповеди, за да подкара домакинството си по пътя.

„Продължи да живее още няколко дни…“ Вейлин се замисли и кръвната му песен се пробуди с ясна нота. Той изпита познатото чувство, че почти докосва нещо, някакъв отговор на множеството загадки в живота му, но отговорът за пореден път се оказа извън обсега му. Почувства се обезсърчен и кръвната песен се разколеба. „Песента, това си ти — беше казал Ам Лин. — Можеш не само да я слушаш, а и да я пееш.“ Вейлин се опита да усмири чувствата си, да чуе по-ясно песента, да я фокусира. „Песента съм аз, моята кръв, моите нужди, моето търсене.“ И тя се надигна в него и зарева в ушите му, истинска какофония от емоции; мътни образи пробягаха през съзнанието му прекалено бързо, за да ги улови. Изречени и неизречени думи се сляха в неразбираемо бърборене, лъжи и истини се смесиха във въртоп от объркване.

„Нуждая се от съвета на Ам Лин“, помисли си той, докато се опитваше да фокусира песента, да вкара хармония в цялата тази дандания. Песента се надигна пак, после се укроти до една-единствена чиста нота и той зърна за кратко мраморния блок, длетото, продължаващо невъзможно бързата си работа, водено от невидима ръка, изникващото от мрамора лице, оформящите се черти… А после всичко изчезна, блокът почерня и се пръсна сред пепелището на дома на каменоделеца.