Антъни Райън - Кръвна песен

— Какво толкова може да е направила, че да го сметнат за измяна, камо ли за отричане на Вярата?

— Говорела срещу войната. И то неведнъж. Много пъти, на всеки, който пожелае да я изслуша. Казвала, че войната е основана на лъжи и противоречи на Вярата. Казвала, че ти и всички ние сме пратени на гибел без причина. Нямаше да е от голямо значение, ако някой неизвестен дърдореше такива неща, но тя е добре позната в бедните райони на столицата, а и много харесвана, заради всички хора, на които е помагала. Когато говорела, хората я слушали. Изглежда, нито кралят, нито Четвъртият орден са харесали приказките ѝ.

„Дали това не е пак част от кроежите на стареца?“, зачуди се Вейлин. Може би кралят бе знаел за неговата привързаност към Шерин и арестът ѝ е бил още едно средство за натиск. Но чувстваше, че не е особено вероятно — Янус вече си бе осигурил покорството му. Арестът на Шерин изглеждаше като действие, породено от обикновен страх; неговата война не можеше да бъде провалена от един размирен глас. Вейлин добре знаеше колко безпощаден е кралят, но да арестува публично широко харесвана сестра от Петия орден едва ли бе от деликатните подмолни ходове, по каквито си падаше. „Сигурно е опитал нещо друго — заключи той. — Някакъв друг начин да ѝ затвори устата или да си купи лоялността ѝ. Значи тя е имала силата да му се противопостави там, където аз не можах.“

— Кралят се съгласи на освобождаването на сестра Шерин само при условие, че ще бъде окована и държана под постоянна стража — продължи Френтис. — Също така ѝ е забранено да говори с когото и да било без разрешение. — Измъкна изпод плаща си един плик и го подаде на Вейлин. — Подробностите са тук. Аспект Арлин каза, че трябва да ги спазваме…

Вейлин взе плика и го хвърли в огъня, после загледа как восъкът на кралския печат се покрива с мехури и потича в пламъците.

— Кралят е отменил присъдата на сестра Шерин и е заповядал да бъде освободена незабавно — каза на Френтис с тон, който не допускаше спор. — Като признание за дългите ѝ години служба към Кралството и Вярата.

Очите на Френтис се стрелнаха към вече овъгления плик, но не се задържаха върху него.

— Разбира се, братко. — Той се разшава нервно, явно се чудеше дали да каже още нещо.

— Какво има, братко? — попита уморено Вейлин.

— Едно момиче дойде на пристанището, когато се готвехме да отплаваме. Попита дали мога да ти предам това. — Ръката му се подаде пак изпод плаща, стиснала малък пакет, увит в проста хартия. — Хубавичка беше. Почти ме накара да съжалявам, че съм влязъл в Ордена.

Вейлин взе пакета и го отвори. Намери в него две тънки дървени блокчета, вързани едно за друго със синя копринена панделка. Между тях имаше едно зимниче, пресовано върху бяла картичка.

— Тя каза ли нещо?

— Само да ти предам благодарностите ѝ. Не уточни за какво.

Вейлин се изненада, че по устните му играе усмивка.

— Благодаря ти, братко. — Върза пак панделката и прибра блокчетата в джоба си. — А случайно да носиш някаква храна? Прегладнял съм.

Френтис затича надолу по хълма и се върна след половин час с Кейнис, Баркус и Дентос, всички натоварен с провизии и завивки.

— От седмици не съм спал под звездите — отбеляза Кейнис. — Открих, че ми липсва.

— И още как — съгласи се провлечено Баркус, докато развиваше постелята си. — На гърба ми ужасно му липсваха радостите от твърдата земя и внезапния дъжд.

— А бе вие нямате ли си работа? — поинтересува се Вейлин.

— Решихме да изклинчим, милорд — отвърна Дентос. — Защо, ще ни бичувате ли?

— Зависи какво сте ми донесли за ядене.

Изпекоха един кози бут на огъня и го изядоха с хляб и фурми. Дентос отвори бутилка кумбраелско червено и я пусна по кръга.

— Това е последното — поясни с натежал от съжаление глас. — Накарах сержант Галис да сложи в багажа двайсет бутилки преди да тръгнем.

— Изглежда, мъжете пият повече по време на война — отбеляза Кейнис.

— Чудя се защо ли — изсумтя Баркус.

Известно време се чувстваха също като преди години, когато инструктор Хутрил ги водеше в гората и си устройваха лагер, а после си разказваха истории и подхвърляха смешки край огъня. Само дето сега бяха по-малко и хуморът им нагарчаше. Дори Френтис, който бе най-простодушният сред тях, започваше да проявява склонност към цинизъм — разказа им, че тъмницата отново била празна, тъй като кралят се опитвал да прибави още полкове към гвардията.

— Още главорези, готови да им отрежат главите.