Антъни Райън - Кръвна песен

Вейлин отиде до едно стъпало наблизо и се отпусна тежко върху него. Изглежда, имаше само един начин да разбере какво послание носи блокът. Този куплет бе свършил и той се нуждаеше от нова мелодия.

Извикаха го при портата в полунощ — Джанрил Норин докуцука до стаята му в Дома на гилдията, за да го събуди.

— Десетки конници в равнината, милорд — каза менестрелът. — Брат Кейнис настоява за вашето присъствие.

Той бързо препаса меча си, яхна Плюй и препусна към портата. Стигна след няколко минути. Кейнис вече беше там и заповядваше още стрелци да се разположат по стените. Качиха се по стълбите до бойниците, където един от нилсаелците на граф Марвен посочи към равнината.

— Близо петстотин копелдаци, милорд — каза мъжът с изтънял от тревога глас.

Вейлин го успокои с потупване по рамото и се приближи до бойниците, за да се вгледа надолу към отряда бронирани ездачи. Стоманата им блестеше в синкаво на бледата светлина на полумесеца. Начело на отряда стоеше плещест мъж в ръждясала броня и се взираше нагоре към тях.

— Ще отворите ли някога скапаната порта? — попита барон Бандерс. — Хората ми са гладни и вече имам мазоли по задника.

Без бронята си баронът изглеждаше по-дребен, но все така як.

— Пфу! — Той изплю виното на пода на стаята в Дома на гилдията, която им служеше за трапезария. — Алпиранска пикня. Нямате ли малко кумбраелско да предложите на почетния си гост, милорд?

— Съжалявам, с братята ми сме виновни в изчерпването на запасите ни, бароне — отвърна Вейлин. — Моите извинения.

Бандерс сви рамене и посегна към печеното пиле на масата, откъсна едната кълка и впи зъби в нея.

— Виждам, че сте успели да запазите по-голямата част от града непокътнат — отбеляза с пълна уста. — Местните сигурно не са оказали голяма съпротива.

— Успяхме да го завземем тихомълком. Губернаторът се оказа прагматичен човек. Нямаше много кръвопролития.

Баронът се намръщи и поспря за момент да дъвче, за да преглътне храната си с вино.

— Не мога да кажа същото за Марбелис. Мислех, че ще гори вечно.

Безпокойството на Вейлин се усили. Неочакваната поява на барона бе смущаваща и изглежда той носеше мрачни вести.

— Обсадата е била трудна, така ли?

Бандерс изсумтя и си наля още вино.

— Четири седмици блъскахме с обсадните машини, докато отворим използваем пробив. Те правеха излази всяка нощ, малки групи мъже с кинжали, промъкваха се през линиите ни да прерязват гърла и да дупчат буретата с вода. Всяка скапана нощ беше безсънно изпитание. Само Покойните знаят колко мъже загубихме. После Военачалникът прати в пробива цели три полка. Може би около петдесет души излязоха оттам, всичките ранени. Алпиранците бяха приготвили клопки, ями с колове и така нататък. Когато Кралската гвардия бе спряна от ямите, те търкулнаха сред тях наръчи подпалки, напоени с масло. Стрелците им ги възпламениха с огнени стрели. — Млъкна, затворил очи, и потрепери. — Писъците се чуваха от цяла миля.

— Градът не е ли завладян?

— О, завладян е. Отново и отново, като евтина курва. — Бандерс се оригна. — Кървавата роза си облиза раните и състави добре плана си. Всъщност мисля, че атаката на пробива е била една голяма уловка, жертва, която да убеди алпиранците, че имат насреща си глупак. Две нощи по-късно той строи четири полка срещу пробива, готвейки се за щурм. Същевременно прати цялата останала пехота от Кралската гвардия срещу източната стена със стълби. Заложи на това, че алпиранците са съсредоточили силите си при пролуката и не са оставили достатъчно хора да отбраняват стените. Оказа се прав. Отне ни цяла нощ и платихме много висока цена, но на сутринта градът беше наш — или поне каквото бе останало от него.

Бандерс потъна в мълчание и се съсредоточи върху яденето. Вейлин го остави да яде и откри, че погледът му се задържа върху вечно покритата с ръжда броня на барона. За първи път я виждаше отблизо и забеляза, че частите от стоманения нагръдник, които не са засегнати от корозията, блестят като полирани, а самата ръжда изглежда странно лъскава.

— Това е боя — каза на глас.

— Мммм? — Бандерс хвърли поглед към бронята си и изсумтя. — А, това ли? Човек трябва да се опитва да живее съобразно своята легенда, не мислиш ли?

— Легендата за Ръждивия рицар ли? — попита Вейлин. — Не мога да кажа, че съм я чувал, милорд.

— Да, ама ти не си ренфаелец. — Бандерс се ухили. — Баща ми беше весел, добродушен човек, но прекалено привързан към заровете и курвите, вследствие на което не можа да ми остави много повече от един рушащ се замък и ръждясала броня, която трябваше да нося, когато суверенът ми ме призове на война. За щастие беше успял да ми предаде част от уменията си с копието, така че репутацията ми растеше с всяка битка или турнир. Прославих се като Ръждивия рицар, обичан от простолюдието заради своята бедност. Бронята се превърна в мой символ, правеше ме лесно забележим в мелето, за да могат селяните да крещят одобрително и хората ми да се събират около мен — след като натрупах достатъчно пари, за да наема хора, разбира се.