Антъни Райън - Кръвна песен

— Имаме заповеди да държим този град — прекъсна го Вейлин.

— Срещу двайсет хиляди? — Ал Кордлин нададе къс и малко истеричен смях. — Това е над три пъти нашия брой, и то елитна войска. Би било лудост да…

— Лорд-маршал Ал Кордлин, считано от този момент, ви освобождавам от командването. — Вейлин кимна към вратата. — Напуснете. На сутринта ще ви придружат до пристанището, откъдето ще хванете кораб за Кралството. Дотогава стойте в покоите си — не искам да заразите хората със своята страхливост.

Ал Кордлин се олюля, като че ли го бяха ударили, и заломоти:

— Това е… Такива обиди са неоправдани. Моят полк ми беше даден от краля…

— Просто напуснете.

Поразеният лорд хвърли един последен поглед към останалите капитани и срещна само безразличие или предпазлива неловкост, преди да се отправи към вратата и да излезе.

— Всякакви други предложения за евакуация ще получат същия отговор — каза Вейлин. — Мисля, че разбирате това.

И насочи вниманието си към картата, пренебрегвайки дружното потвърждение. Още веднъж му направи впечатление колко гола е тази местност и той се зачуди как могат три големи града като Унтеш, Линеш и Марбелис да съществуват по края на такава необятна пустиня. „Само пясък и храсталаци — както бе казал Френтис. — Не съм виждал дърво, откакто слязохме на сушата…“

— Няма дървета.

— Милорд? — попита барон Бандерс.

Вейлин не му отговори, а продължи да гледа картата, докато нещо се размърдваше в ума му, наченките на военна хитрост, подхранвани от тихия шепот на кръвната песен, която се извиси до хор, щом очите му откриха пиктограма на трийсетина мили южно от града — палмова горичка около малък воден басейн.

— Какво е това? — попита той Кейнис.

— Оазисът Лелун, братко. Единственият достатъчно голям източник на вода по южния път на керваните.

— Което означава — обади се граф Марвен, — че алпиранската армия ще трябва да спре там по пътя си на север.

— Да не мислите да отровите водата, милорд? — попита лорд-маршал Ал Трендил. — Чудесна идея. Можем да хвърлим вътре животински трупове…

— Не смятам да правя нищо подобно — отвърна Вейлин, все така оставил кръвната песен да оформя замислите му. „Рискът е голям, а цената…“

— Трябва да затворим града, милорд — каза граф Марвен, нарушавайки тишината, която Вейлин осъзна, че е продължила няколко минути. — Пътуващите на юг кервани със сигурност ще съобщят на врага за числеността ни.

— Хората заминават с десетки, откакто премина заплахата от Червената ръка — каза Вейлин. — Много ще се изненадам, ако алпиранският командир вече не разполага с пълна информация за числеността и приготовленията ни. Освен това, ако го оставим да си мисли, че сме слаби, това може да се окаже в наша полза. Твърде самоувереният враг е склонен към небрежност.

Хвърли последен поглед на картата и се дръпна от масата.

— Барон Бандерс, извинявам се, че искам от вас да се качите отново в седлото толкова скоро след пристигането си, но ще имам нужда от вас и вашите рицари на сутринта. — Обърна се към Кейнис. — Братко, предай на разузнавачите да се съберат призори, аз лично ще поема командването. В мое отсъствие градът е твой. Положи всички усилия да направиш рова около стените по-дълбок и да удвоиш ширината му.

— Смятате да устроите засада на двайсетхилядна армия само с няколкостотин души? — Граф Марвен го гледаше невярващо. — Какво се надявате да постигнете?

Вейлин вече вървеше към вратата.

— Брадва без острие е просто тояга.

Навътре в континента пясъците на пустинята се издигаха във високи дюни, които се простираха към хоризонта като бурно море, застинало в злато под безоблачни небеса. Слънцето бе прекалено силно, за да позволи дневен марш, така че бяха принудени да пътуват нощем, а денем се криеха в палатките; рицарите мърмореха, а бойните им коне цвилеха и тъпчеха с копита, раздразнени от непривичната жега.

— Ама че шумна пасмина — отбеляза Дентос на втория ден след потеглянето им.

Вейлин хвърли поглед към група рицари, които играеха на зарове, дърлеха се и се блъскаха. Наблизо друг рицар гълчеше високо оръженосеца си, задето не бил лъснал нагръдника му. Трябваше да се съгласи, че рицарите едва ли са най-безшумните войници, и с радост би ги сменил всичките само срещу една рота от Ордена, само че наоколо нямаше братя, а и за тази работа му бяха нужни конници.

— Не би трябвало да е от значение — отвърна той. — От тях се иска да осъществят само една атака. — „Макар че не мога да кажа колко ще останат след това.“