Антъни Райън - Владетелят на кулата

— Никога не съм убивал жена — каза той.

Тя се нацупи.

— О, не бъди такъв.

Френтис ѝ обърна гръб и се върна в центъра на ямата. За пръв път му даваха право на избор и той щеше да се възползва от него.

— Това може да се окаже проблем — каза тихо жената и Френтис се досети, че неволно е дала глас на мислите си.

— Почитаема милейди? — извика отгоре Вастир.

— Хвърли ми въже! — извика в отговор тя. — Приключих тук. — Махна към Френтис. — Този става за представленията.

— О, да, ще е гвоздеят на програмата в празненствата по случай победата — каза господарят. Облекчението в гласа му се стори странно на Френтис.

— Така е, дълбоко почитаеми — съгласи се Вастир, повлякъл въжена стълба към ръба на ямата. — Бих изпаднал в отчаяние, ако усилията ми отидеха на…

Късият меч на Френтис го прониза в шията, сряза кръвоносни съдове, прекъсна гръбнака и върхът му щръкна от тила, в основата на черепа. Вастир залитна опулен, едновременно ужасѐн и объркан, кръв бликаше от раната и от устата му, после политна напред и се стовари с неприятен звук върху пясъка в ямата.

Френтис изправи рамене и се обърна към жената. Сега вече щяха да го убият — колкото и висока да беше цената му, подобно престъпление не можеше да бъде простено. Само дето усмивката на жената се беше върнала, видя с изумление той.

— Да ти кажа, Арклев — подвикна тя към господаря, който зяпаше невярващо Френтис, — изглежда, си промених мнението.

Жената тъкмо се бе изкатерила по въжената стълба, когато връзката се върна — стегна го така силно и неочаквано, че Френтис загуби равновесие и се строполи на пясъка, а белезите му пламнаха в агония. Вдигна глава и я видя да се усмихва. Усмихваше се и потриваше пръсти, което го подсети за топлината на допира ѝ отпреди малко. „Тя го прави — осъзна той. — Тя ме държи сега!“

Не я изпусна от поглед, докато тя не се оттегли със смях, а след още няколко мъчителни секунди оковите, които стягаха ума му, се стопиха. Господарят се задържа още миг-два край ръба на ямата, слабото му лице изопнато допълнително от страх и гняв, контролирани, но все пак осезаеми за човек, който умее да чете лицата на противниците си.

— Кралството ти ще си плати, задето ти не умря днес, робе — каза господарят. А после изчезна от погледа му и Френтис реши, че едва ли ще го види някога отново. Жалко, защото се бе надявал да изпрати и него в Отвъдното да прави компания на Вастир.

Вратите в нишите се отваряха с трясък и той скочи на крака. Появиха се робите, ала придружени този път от взвод варитаи. Войниците го обградиха с насочени копия, докато робите си свършат работата — извлякоха тлъстия труп на надзирателя, заравниха с гребла окървавения пясък и изчезнаха там, откъдето бяха дошли. Френтис не знаеше какво има от другата страна на вратите в нишите, не искаше и да знае, предвид стоновете на болка и тежък труд, които долитаха оттам нощем.

Един от варитайските войници пристъпи напред мълчаливо — те винаги мълчаха като риби — и остави голям пакет в средата на ямата. След това войниците се изнизаха в колона по един и затвориха вратата.

Френтис отиде при пакета. След битка винаги му оставяха храна. Най-често голяма паница с изненадващо вкусна каша, понякога придружена от порция добре изпечено месо. Държаха да се храни добре. Поне в това отношение бяха съвсем същите като Ордена. Днес пакетът съдържаше и други неща обаче. Освен храната имаше дрехи — семпли и удобни туника и панталон на волариански свободен гражданин, боядисани в синьо. Синият цвят означаваше, че има статут на пътник и му е позволено да се придвижва между провинциите. Имаше също здрави ботуши, кожен колан и наметало от плътен памук.

Френтис разглеждаше дрехите и си мислеше за случилото се преди малко. Как бяха пламнали белезите му. „Къде ще ме отведе тя? — запита се той и сякаш студен юмрук стисна сърцето му. — Какво ще поиска от мен?“

На сутринта спуснаха въжена стълба в ямата. Облякъл бе новите си дрехи, но не можеше да свикне с допира на материята до кожата си след като години наред го бяха държали гол. Белезите го сърбяха. Покатери се по стълбата без колебание, дори не му хрумна да погледне назад и да се сбогува с ямата, която от пет години беше единственият му дом. Пет години, които би предпочел да забрави, макар да знаеше, че ще носи със себе си спомена за всяка битка и всяка смърт, докато е жив.

Жената го чакаше. Сама, без охрана; нямаше нужда от охрана. Без коприни този път, вместо тях скромна рокля на свободна гражданка от средна ръка, сива на цвят. Познанията му за тази земя и нейните порядки бяха оскъдни, ограничени до малкото, което беше научил по пътя насам, след като го бяха заловили в Унтеш, плюс откъслечната информация, извлечена от дочутите разговори между господаря и надзирателя. Знаеше, че сивото е белег за заможност, или най-малкото за собственост, най-вече над роби, но също над земя и добитък. Когато един свободен воларианец натрупаше достатъчно собственост, хиляда роби или други активи със същата стойност, получаваше разрешение да носи черно. Само най-богатите воларианци носеха червено, като господаря.