Антъни Райън - Владетелят на кулата

Това го накара да смръщи вежди. „Два века? Та тя е най-много на трийсет години.“

Жената се ухили, забелязала учудването му, но не каза нищо повече.

Плаването трая почти целия ден, чак привечер зърнаха брега и град Миртеск. Френтис вярваше, че Унтеш е най-големият град на света, но в сравнение с Миртеск Унтеш приличаше на село. Градът се разливаше в голяма долина, безчет къщи от сив гранит се нижеха във всички посоки, високи кули стърчаха тук-там над сивата маса, а жуженето на хиляди гласове прерасна в рев, когато наближиха пристанището. На кея ги чакаше роб.

— Господарке — поздрави той жената с дълбок поклон.

— Това е Хорвек — каза тя на Френтис. — Грозен е, нали?

Носът на Хорвек явно бе чупен и наместван няколко пъти, по-голямата част от лявото му ухо липсваше, а мускулестите му ръце бяха покрити с белези. Но не това забеляза Френтис, а стойката му — изправените рамене, широкия разкрач. Виждал бе такава стойка много пъти в ямата. Този човек беше куритай, убиец като самия него.

— Пратеникът тук ли е? — попита жената.

— Пристигна преди два дни.

— Наляга ли си парцалите?

— Не са докладвани инциденти в града, господарке.

— Това ще се промени, ако престоят му се проточи.

Хорвек хвана юздите на товарните животни, проби си път през навалицата на кея, а след това ги поведе по неведома плетеница от павирани улици, докато най-сетне не спряха на площад, ограден от прилепени една към друга триетажни къщи. В средата на площада имаше малка грижливо окосена морава, а на моравата се възправяше бронзова статуя на конник. Жената се смъкна от седлото, отиде при статуята и вдигна глава да погледне лицето на конника. Той носеше древна броня, бронзът беше позеленял на много места. Френтис не можеше да чете волариански, но ако се съдеше по подробния надпис, гравиран върху постамента на статуята, този човек бе извършил немалко подвизи.

— По главата пак са срали чайки — отбеляза жената.

— Ще наредя да набият робите, господарке — увери я Хорвек.

Тя се обърна и тръгна към триетажната къща срещу статуята. Вратата се отвори пред нея и робиня на средна възраст се поклони дълбоко. Интериорът беше издържан в изящен мрамор и лъскави орнаменти. Големи картини красяха повечето стени, всичките изобразяваха батални сцени, а на няколко от платната Френтис различи човек, чието лице имаше силна прилика с лицето на бронзовия конник отвън.

— Харесва ли ти домът ми? — попита го жената.

Връзката бе достатъчно хлабава и не му забраняваше да говори, но той и този път замълча. Чу как робинята затаи уплашено дъх, но жената само се засмя.

— Подготви банята — каза тя на робинята, после се обърна към красивото стълбище към втория етаж. Принуди през връзката Френтис да я последва и двамата се качиха по стълбите и влязоха в голяма стая. В единия край на дълга маса седеше мъж, облечен в сиво, прехвърлил петдесетте. Пред него имаше блюдо с печено месо и кристална чаша вино. Мъжът, изглежда, познаваше Френтис.

— Позаякнал си, виждам — каза той на езика на Кралството и отпи голяма глътка от кристалната чаша.

Френтис се вгледа в лицето му, но не откри нищо познато. Имаше нещо в гласа му обаче. Не в тона, а в мелодиката на речта. Освен това непознатият говореше езика на Кралството без следа от волариански акцент.

— Нашият млад приятел пет години е бил в ямите — каза жената на волариански. Приседна на плота на масата, издърпа ниските ботуши, които бе носила в пустинята, и почна да масажира стъпалата си. — Дори куритаите рядко оцеляват повече от една.

— Те нямат закалката на Шестия орден, нали така, Френтис? — Мъжът му намигна и това, също като гласа, му се стори познато.

Жената се вгледа в човека със сивите дрехи.

— Това е по-старо от предишното. Как се казва?

— Карел Теклар, търговец на вино средна ръка с тлъста съпруга и пет отвратителни дечица. От два дни само това правя — пердаша на воля хулиганчетата.

— Дарът?

Мъжът вдигна рамене.

— Незначително гадателско умение, което не е подозирал, че притежава. Макар винаги да се е чудил защо толкова му върви на карти.

— Не е голяма загуба, значи.

— Да — кимна мъжът, изправи се и тръгна към Френтис. Ъгълът, под който кривна главата си, докато го измерваше с поглед, беше влудяващо познат. — Е, какво точно стана в Унтеш, братко? Винаги съм се чудил.

Френтис запази мълчание, поне докато жената не го жегна през връзката да отговори.

— Съветник Арклев Ентрил дойде да преговаря с принц Малциус, след като алпиранците започнаха обсадата, дойде с поздрави и предложения за търговия с Воларианската империя. Претърсих го за оръжия, а той ми стисна ръката. Когато алпиранците удариха здраво стените при последния си щурм, той ме обвърза с волята си и ме принуди да изоставя принца. Изтичах на пристанището и се качих на кораба му.