Антъни Райън - Владетелят на кулата

— Какво дириш тук, моми…

Ножът се хлъзна от канията, Рева се стрелна приведена напред, после се изправи в движение, острието сряза гърлото му, а тя отскочи встрани от падащия мъж и кръвта, която струеше през пръстите му.

Уби втория, преди да се е опомнил — скочи към него, уви крака около гърдите му и заби ножа дълбоко в рамото му, два пъти. Стрелна се към третия, който се опитваше да измъкне от колана си къса тояга. Разбойникът успя да замахне веднъж, но Рева избегна удара с лекота — приведе се, претърколи се на земята и преряза в движение ахилесовото му сухожилие. Мъжът се строполи с псувни и крясъци. Рева се обърна към четвъртия. Той местеше трескаво поглед между нея и повалените си другари, стиснал нож с дълго острие. Зяпна я за последно с ужас в очите, захвърли ножа и хукна да бяга. Почти беше стигнал до спасителния мрак на дърветата, когато ножът ѝ го настигна и се заби между плешките му.

Рева отиде при трупа на първия, когото беше убила, обърна го по гръб и скъса верижката с пръстена от врата му. В колана му имаше хубав ловджийски нож, от онези, които бяха на въоръжение в Кралската гвардия, ако можеше да се съди по полковия герб върху дръжката. Рева взе ножа, прибра пръстена в джоба си и отиде при онзи със срязаното сухожилие, който редеше отчаяни молби през сълзи, сополи и слюнка.

— Не се тревожи, Кела — каза му тя. — Обещавам да не чукам трупа ти.

Елора им направи закуска от яйца и пържени в масло гъби. „Не само танцува чудесно, но може и да готви“ — помисли си Рева с пълна уста. Изчака Елора и Норин да се заемат с фургона, после извади пръстена от джоба си и го метна на Ал Сорна. Той дълго го гледа.

— Слънцето и луната — каза тихо накрая.

Рева се намръщи.

— Какво?

Той вдигна пръстена, така че и тя да го види — две преплетени кръгчета, гравирани от вътрешната страна на халката, едното в пламъци.

— Били са Отричащи.

Тя вдигна рамене и се върна към закуската си.

— Телата — каза Ал Сорна.

— В реката са.

— Много професионално от твоя страна.

Тя вдигна глава, стресната от острия му тон, и видя в погледа му нещо, което разпали наново гнева ѝ. Разочарование.

— Не съм тук по свой избор, Мрачен меч — каза му. — Тук съм за оръжието на Верния меч, за да спечеля любовта на Отеца, като съсипя нечестивото ви кралство. Не съм ти нито приятел, нито сестра, нито ученичка. И пет пари не давам за одобрението ти.

Джанрил Норин се изкашля, нарушавайки тежкото мълчание, възцарило се след тези думи.

— Да потърсим капитана на стражата, милорд. Ако ще го правим днес.

— Няма да е необходимо, Джанрил. — Ал Сорна метна пръстена на Рева. — Твой е, заслужила си го.

Мъжът с бръснатата глава изплю кръв на пясъка, изхъхри за последно и умря с тих стон. Френтис хвърли меча си до трупа и зачака, неподвижен и мълчалив, само тежкото му дишане нарушаваше тишината. Тази битка беше по-трудна от обичайното — четирима врагове вместо трима или двама. Роби притичаха от тъмните ниши в стената на ямата да почистят, извлякоха труповете и прибраха меча му. Гледаха да стоят на разстояние от Френтис. Понякога убийственият гняв, подклаждан грижливо от надзирателя, не стихваше веднага.

— Забележително — каза някой отгоре. Днес зрителите бяха трима — надзирателят, господарят и някаква жена, която Френтис не беше виждал досега. — Не е за вярване, че е станал още по-добър, Вастир — продължи господарят. — Поздравления.

— Водя се единствено от желанието си да ви служа, съветнико — каза надзирателят с точната доза раболепие. Беше усърден по природа и никога не преиграваше.

— Е? — обърна се господарят към жената до себе си. — Достоен ли е за одобрението на нашия Съюзник?

— Не говоря от името на Съюзника — каза жената. В нейния тон, забеляза Френтис, нямаше и помен от ласкателство, нито от уважение дори. — Дали е достоен за моето одобрение обаче…

Обвързан, Френтис не би могъл да даде израз на изненадата си, нито на друга емоция без изричното разрешение на надзирателя, но все пак трепна невярващо, когато жената скочи в ямата. Стените бяха високи десет стъпки, но тя се приземи с отработена лекота. Облечена беше с официалните одежди на воларианска аристократка, тъмната ѝ коса бе прибрана назад, лицето ѝ притежаваше котешка красота, а очите ѝ грееха заинтригувано, докато измерваше с поглед голото му тяло.

— По-хубав е, отколкото очаквах — измърмори тя. Вдигна глава да погледне надзирателя и повиши глас: — Защо няма белези по лицето?