Антъни Райън - Владетелят на кулата

— Никой никога не е успял да му остави белези, почитаема милейди — извика в отговор Вастир. — Неколцина почти успяха, броят се на пръсти за всичките тези години, но когато дойде при нас, той вече притежаваше завидни умения.

— Притежавал си завидни умения, красавецо? — обърна се жената към Френтис, после се намръщи, подразнена от мълчанието му. — Нека говори — извика тя на надзирателя.

Вастир надникна към Френтис през ръба на ямата и той усети как връзката се разхлабва едва доловимо.

— Е? — подкани го жената.

— Аз съм брат от Шестия орден — каза той.

Жената вдигна вежда, заинтригувана или раздразнена от липсата на почтително обръщение.

— Дано ми простите, почитаема милейди — викна Вастир. — Колкото и наказания да налагаме, той отказва да говори учтиво, а изрично ни предупредиха, че не бива да умира другояче освен в ямата.

Жената махна нетърпеливо с ръка и каза рязко:

— Мечове!

Кратък смут при ръба на ямата — тих спор между господаря и надзирателя, от който Френтис различи думите: „просто го направи, Вастир!“. Още едно кратко забавяне, после в ямата паднаха два къси меча, на пясъка между Френтис и жената.

— Добре — каза делово тя и изхлузи робата от раменете си. Вече беше гола като него. Тялото ѝ беше стройно и атлетично, с ясно очертаните мускули на човек, който тренира усилено от години, и безспорно беше много красиво. Но не извивката на ханша ѝ, нито добре оформените гърди привлякоха вниманието на Френтис, а специфичният рисунък на белезите, които покриваха торса ѝ от шията до слабините, рисунък, който той познаваше отлично и интимно. Бяха огледален образ на собствените му белези, матрицата от увредена тъкан, която Едноокия му беше дарил в подземията под западния квартал, преди братята да го открият.

— Хубави са, нали? — попита жената, видяла какво е привлякло вниманието му. Пристъпи и плъзна нежно ръка по завъртулките на гърдите му. — Ценни дарове, родени в болка. — Разтвори длан и я опря в гърдите му, длан, от която се излъчи топлина. Жената въздъхна със затворени очи, сви леко пръсти и ги заби в кожата му. — Силно — прошепна тя. — Никога не е достатъчно силно.

Отвори очи и отстъпи назад. Топлината на допира изчезна.

— Да видим на какво са те научили в този твой орден — каза тя, наведе се да вземе мечовете и му метна единия. — Освободи го! — нареди на Вастир. — Напълно.

Френтис усети колебанието на надзирателя. За петте години в ямите го бяха освобождавали напълно само веднъж и резултатите бяха катастрофални.

— Почитаема милейди — подхвана Вастир. — Простете неохотата на човек, чието единствено желание е да служи…

— Прави каквото ти казвам, лайно тлъсто! — Жената се усмихна за пръв път, все така впила поглед във Френтис. Свирепа усмивка, нетърпелива.

Миг по-късно волята, приковаваща го като дъските на стегалките, които помнеше така ясно от детството си, изчезна. Внезапният прилив на чувство за свобода беше опияняващ, но не трая дълго.

Жената го нападна, вдигнала меч по съвършено права линия към сърцето му, атака изящна, точна и мълниеносна. Неговият меч литна да посрещне нейния и отклони удара в последния момент. Френтис се завъртя в пирует към стената на ямата, скочи, отблъсна се с крака от скалата, извитият му на дъга гръб прелетя на сантиметри над меча, който разсече въздуха под него, приземи се на ръце в средата на ямата, после скочи на крака.

Жената се засмя доволно и нападна, залагайки този път на отработена серия от пронизващи и посичаща удари. Той си спомни, че и преди с виждал тази атака — от един куритай, когото беше убил преди няколко месеца. Така го обучаваха — всеки път му показваха нови трикове, за да усъвършенстват уменията му. Френтис парира всеки неин удар и отвърна със своя серия, научена от друг учител, когото бе мразил навремето заради жестокостта му, но сега си спомни с признателност.

Жената явно не познаваше тази атака, защото парираше ударите му в последния момент, без изяществото отпреди малко. Той я изтласка към стената на ямата и завърши серията си с фалшив удар между очите, който се превърна в страничен замах към бедрото. Мечовете им звъннаха, когато жената парира.

Френтис отстъпи няколко крачки назад и я погледна в очите. Жената все така се усмихваше. Последният ѝ рипост беше твърде бърз. Невъзможно бърз, в интерес на истината.

— Е, май вече ти привлякох вниманието — каза тя.

Френтис също се усмихна. Правеше го рядко и усети лека болка в мускулите на лицето, които реагираха на тази несвойствена мимика.