Рик Риърдън - Синът на Нептун

Но не страхотно. Това е последният ти ден — напомни си тя. — Не се увличай. Тази вечер бе Пирът на Фортуна. Вечерта, от която зависеше колко късмет щяха да имат през следващата една година.

По един или друг начин приключението им свършваше довечера.

Тя прибра обгореното дърво в джоба на новото си палто. Трябваше да го опази, независимо какво се случеше с нея. Беше готова дори да умре отново, стига само приятелите й да оцелееха.

— Сега — заяви тя — трябва да открием лодка до глетчера Хъбърд.

Опита се да звучи самоуверено, но не беше лесно. Искаше й се Арион още да е с нея. Предпочиташе да влезе в битка, яхнала този великолепен кон. Откакто бяха напуснали Ванкувър, тя го викаше в мислите си. Надяваше се той да я чува, надяваше се да я намери.

Но това си бяха празни надежди.

— Ако ще влизам в последната битка на живота си — потупа се по корема Франк, — предпочитам да го направя, след като съм се наобядвал.

Момчето ги отведе до пазар близо до кея, където един стар вагон бе преустроен в ресторант. Хейзъл нямаше спомен за него, тъй като очевидно бе докаран след четирийсетте години на миналия век, но храната миришеше прекрасно.

Докато Франк и Пърси поръчваха ястия, Хейзъл слезе до пристанището да се информира за местонахождението на глетчера. Когато се върна, бе увесила нос и дори чийзбургерът и картофките не можаха да я разведрят.

— Лоши новини — каза тя, — опитах се да запазя лодка, но… съм се объркала.

— Няма ли лодки? — попита Франк.

— Лодки има — отговори Хейзъл, — но глетчерът е много по-далеч, отколкото си мислех. Ще пристигнем най-рано утре сутрин.

Пърси пребледня като платно.

— Може би ще мога да ускоря темпото й…

— Дори и да можеш — каза Хейзъл, — от това, което ми казаха моряците, пътят е изключително коварен, осеян с айсберги. Пътят през тях е истински лабиринт. Ще трябва да знаеш накъде точно отиваш.

— Да наемем самолет тогава — предложи Франк.

— Вече питах и за този вариант — поклати глава Хейзъл. — Моряците казаха, че можем да опитаме, но летището е малко. Самолет се запазва две-три седмици предварително.

След тази информация продължиха да се хранят в мълчание. Чийзбургерът на Хейзъл беше страхотен, но тя не можеше да се съсредоточи върху него. Бе хапнала две или три хапки, когато един гарван кацна на телефонния стълб над тях и започна да грачи.

Хейзъл се разтрепера. Уплаши се, че гарванът ще я заговори, както бе направил неговият събрат преди около седем десетилетия.

Тази нощ. Последната нощ.

Замисли се дали гарваните винаги се явяват пред децата на Плутон преди смъртта им. Надяваше се, че Нико е все още жив, че Гея просто я бе излъгала, за да я изнерви. Но чувстваше, че богинята е казала истината.

Нико й бе признал, че ще търси Портите на Смъртта от другата страна. Ако изчадията на Гея го бяха пленили, Хейзъл губеше и последния си жив роднина.

Тя погледна към сандвича си.

Тогава граченето на гарвана премина в писък.

Франк скочи на крака толкова бързо, че едва не събори масата за пикник. Пърси извади меча си, а Хейзъл погледна натам, накъдето гледаха и те.

На върха на стълба, на който допреди миг стоеше гарванът, сега имаше дебел грозен грифон. Той ги гледаше злобно. Чудовището се оригна и от кривия му клюн закапаха гарванови пера.

Хейзъл се изправи на крака и извади своята спата.

Франк зареди лъка си и се прицели в чудовището, но грифонът изврещя толкова силно, че звукът отекна в планините. Франк потрепера и стрелата му отиде на вятъра.

— Мисля, че извика подкрепления — каза Пърси. — Да се махаме оттук!

Хукнаха към пристанището, без да имат идея какво ще правят, ако стигнат дотам. Грифонът се спусна подире им. Пърси замахна към него с меча си, но чудовището избегна удара и излезе от обхвата му.

Покатериха се по стълбите на най-близкия вълнолом и се затичаха към края му.

Грифонът се стрелна към тях, а огромните нокти на предните му лапи се разпериха, за да ги разкъса. Хейзъл вдигна меча си, но в този миг огромна ледена вълна връхлетя чудовището и го повали в залива. Грифонът изпищя и разпери крила. Успя да се изкатери обратно на вълнолома, където отръска черната си козина като мокро куче.

— Пърси, това беше яко — извика одобрително Франк.

— Аха — отвърна другото момче, — не бях сигурен, че мога да го правя в Аляска. Обаче имам лоши новини. Я вижте там.

На около километър и половина от тях, над планината, се образуваше огромен черен облак — цяло ято грифони. Нямаше начин да се справят с толкова много накуп, нито пък имаше лодка, която да е достатъчно бърза, за да им избяга.