Рик Риърдън - Синът на Нептун

Спряха на около три метра от забулената в черно фигура.

Сега, след като бе тук, Хейзъл изпита порив да завърши подвига. Знаеше, че се намира в по-голяма опасност, отколкото при битката с амазонките или грифоните, или дори при изкачването на глетчера. Разбра, че дори едно докосването до Танатос щеше да е достатъчно, за да я убие.

Но осъзна също така, че ако не извърши този подвиг и не се изправи срещу съдбата си, също ще умре, само че сгърчена в ужас и провалила се напълно. А съдиите на мъртвите този път нямаше да проявят разбиране.

Арион се размърда неспокойно, споделяйки чувствата й.

— Здравейте — с мъка проговори Хейзъл, — господин Смърт?

Черната фигура вдигна закачулената си глава.

И целият лагер оживя. Фигури в римски брони се появиха от казармите, от принципията, от стола за хранене. Те не бяха хора, а сенки — призраци, подобни на онези, с които Хейзъл бе изкарала десетилетия в Полята на Асфодел. Телата им не бяха нищо повече от черен пушек, който придържаше римските доспехи. Замръзнали мечове висяха на кръста на всеки от тях, копия и захабени щитове висяха от призрачните им ръце. Перата по шлемовете им бяха заскрежени и начупени. Повечето от сенките бяха пешаци 30 30 Пехотинци. — Бел.ред. , но две изскочиха от конюшните в златна колесница, теглена от призрачни черни коне.

Когато Арион ги видя, тропна гневно с копито.

Франк стисна лъка си.

— Капанът щракна — каза той.

Призраците се наредиха в боен строй и обкръжиха кръстовището. Бяха поне сто — не цял легион, но повече от една кохорта. Някои носеха разкъсаните знамена на петата кохорта от дванайсетия легион — загиналите в обречената експедиция на Майкъл Варус от осемдесетте години. Други носеха знамена и символи, които Хейзъл не познаваше. Вероятно бяха загинали в друго време, в опит да извършат подвизи, за които момичето не бе и чувало. А някои може би изобщо не бяха от лагер „Юпитер“.

Повечето бяха въоръжени с оръжия от имперско злато. Имаха повече такива от целия дванайсети легион. Хейзъл усети мощта на цялото това злато и тя й се стори по-страшна от трошенето на леда наоколо. Замисли се за миг дали да не използва силата си, за да обезоръжи привиденията, но се страхуваше да опита. Имперското злато не бе просто благороден метал. То бе смъртоносно и за герои, и за чудовища. Ако се провалеше, можеше просто да взриви глетчера. И по-лошо — да убие приятелите си.

— Танатос! — обърна се тя към закачулената фигура. — Тук сме, за да те освободим. Ако можеш да подчиниш тези духове, кажи им… — Гласът й потрепера.

Качулката на божеството се спусна назад, а робата му се свлече на земята, когато той разпери криле и остана само по риза без ръкави, втъкната в колана на панталона му.

Той бе най-красивият мъж, който Хейзъл бе виждала някога.

Кожата му бе черна и блестяща, с цвета на абанос като старата ритуална маса на Кралица Мари. Очите му проблясваха като злато или мед, подобни на тези на Хейзъл. Беше строен и мускулест, а лицето му бе царствено. Прекрасна тъмна коса се спускаше по раменете му, а крилете му блестяха в синьо, черно и пурпурно.

Хейзъл трябваше да си напомни да диша.

Танатос бе красив. Това беше думата — не хубав, не готин, не привлекателен. Той бе красив като ангел — съвършен, далечен, недокоснат от времето.

— О! — възкликна тихо тя.

Китките на божеството бяха стегнати от ледени скоби, от които излизаха вериги, приковаващи го към ледената земя. Краката му бяха голи, а около глезените му също проблясваха окови.

— Но това е Купидон! — каза Франк.

— Доста як Купидон — съгласи се Пърси.

— Поласкан съм — отвърна Танатос. Гласът му бе също толкова прекрасен, колкото и самият той. Дълбок и мелодичен. — Често ме бъркат с бога на Любовта. Смъртта и любовта си приличат много повече, отколкото можете да си представите. Но все пак бъдете спокойни. Аз съм Смъртта.

Хейзъл не се усъмни в това нито за миг. Почувства се като направена от пепел. Всеки миг можеше да се разпадне и да бъде всмукана във вакуума. Сега осъзна, че Танатос едва ли имаше нужда да я докосва, за да я убие. Можеше просто да й заповяда да умре и тя щеше да коленичи пред него, а душата й — да се подчини, омаяна от този прекрасен глас и от тези красиви очи.

— Тук сме, за да те спасим — успя да каже тя. — Къде е Алкионей?

— Да ме спасите? — присви очи Танатос. — Чуваш ли се какво говориш, Хейзъл Левеск? Разбираш ли какво ще последва от това?