Рик Риърдън - Синът на Нептун

Пърси потърка раменете си. Устните му бяха посинели.

— Ти ме спаси, Хейзъл. Ще разберем какво е станало с Нико. Обещавам.

Хейзъл замижа срещу слънцето. То се бе издигнало високо в небето.

Топлината му бе приятна, но не спря треперенето й.

— Не ви ли се струва, че Гея ни пусна твърде лесно?

Пърси извади топка кал от косата си.

— Може би все още възнамерява да ни използва като пионки. Или просто е искала да те побърка.

— Успя — съгласи се Хейзъл, — знае как да ме изплаши.

Франк я зави с якето си.

— Това е истинско, нали знаеш? Няма да те оставим да умреш отново.

Звучеше изпълнен с решителност и Хейзъл не възрази. Само че не виждаше как Франк ще спре Смъртта. Притисна джоба на палтото си, където дръвчето му все още бе на сигурно място. Замисли се какво ли щеше да стане с Франк, ако то бе потънало в тресавището завинаги. Може би така той щеше да е в безопасност. Огънят нямаше как да стигне толкова дълбоко в блатистата почва.

Готова бе на всичко, за да опази приятеля си. В началото не бе изпитвала такива силни чувства, но той й се бе доверил с живота си. Вярваше й. Хейзъл не можеше да допусне някой да го нарани.

Тя отново погледна към слънцето. Времето им изтичаше. Сети се за Хила, царицата на амазонките, в Сиатъл. Ако бе все още жива, беше изкарала две нощи в битка с Отрера и разчиташе на тях, за да оцелее.

Хейзъл се изправи на крака. Вятърът, навяващ от Залива на Възкресението, бе също толкова леден, колкото го помнеше.

— Трябва да тръгваме. Губим време.

Пърси погледна надолу по пътя. Устните му полека възстановяваха нормалния си цвят.

— Има ли някъде хотел, в който можем да се измием? Такъв, който да приема кални хора?

— Не съм сигурна — призна Хейзъл.

Тя погледна към града пред тях. Не можеше да повярва колко се бе променил от 1942 година насам. Пристанището се бе преместило по на изток с разрастването на града. Повечето от сградите бяха нови за нея, но улиците до морето й бяха познати. Дори й се стори, че разпознава някои от магазините по брега.

— Мисля, че знам едно място, където можем да се освежим.

Когато влязоха в града, Хейзъл тръгна по същия път, по който бе вървяла преди седемдесет години в последната нощ от живота си, когато бе слязла от хълмовете и бе видяла, че майка й я няма.

Поведе приятелите си по Трето авеню. Железопътната гара още си беше там. Големият хотел „Сюърд“, боядисан в бяло и на два етажа, още работеше, макар вече да бе два пъти по-голям от едно време. Помислиха да спрат там, но Хейзъл сметна, че е лоша идея да нахлуят във фоайето целите в кал, а и хотелът надали щеше да даде стая на трима непълнолетни.

Вместо това продължиха към брега. Хейзъл не вярваше на очите си, но старият й дом бе още там, над покрития с раковини кей. Покривът му се бе изкривил, а стените бяха надупчени от времето като швейцарско сирене. Резето на вратата бе спуснато, а на нея някой бе написал: СТАИ + СКЛАД.

— Хайде — подкани ги тя.

— Мислиш ли, че е безопасно? — попита Франк.

Хейзъл намери отворен прозорец и влезе вътре. Приятелите й я последваха. Стаята не бе използвана от дълго време. Краката им вдигнаха прах, която се завъртя, осветена от слънчевите лъчи. Изгнили кашони стояха наредени по стените, а избледнелите надписи върху тях гласяха: ОТБРАНИ ПОЗДРАВИТЕЛНИ КАРТИЧКИ ЗА ВСЕКИ СЕЗОН.

Хейзъл нямаше представа какво търсят няколкостотин кашона с избледнели картички в склад насред Аляска, но ги почувства като жестока шега — картичките бяха за всички празници, които така и не бе имала възможност да отпразнува — Коледа, Великден, рождените си дни, Свети Валентин.

— Поне вътре е по-топло — отбеляза Франк, — но предполагам, че няма течаща вода. Може да ида на пазар. Не съм кален като вас. Ще намеря някакви дрехи.

Хейзъл обаче не го слушаше.

Тя прескочи кутиите в ъгъла, който някога служеше за нейна спалня. Стара табела бе облегната на стената: ОБОРУДВАНЕ ЗА ЗЛАТОТЪРСАЧИ.

Помисли, че ще намери гола стена зад нея, но когато я отмести, видя, че повечето й снимки и рисунки са си още там. Табелата вероятно ги бе предпазила от слънчевата светлина, тъй като не изглеждаха остарели. Рисунките й с пастел на Ню Орлиънс изглеждаха ужасно детски. Не можеше да повярва, че са нейни.

На една снимка видя майка си, усмихната пред своята рекламна табела:

КРАЛИЦА МАРИ — ПРЕДСКАЗВА БЪДЕЩЕТО, ПРОДАВА АМУЛЕТИ ЗА ЩАСТИЕ.

До нея имаше снимка на Сами от карнавала. Беше замръзнал във времето с къдравата си черна коса, дяволита усмивка и безкрайно красиви очи. Но според Гея той бе починал преди повече от четирийсет години. Дали наистина бе помнил Хейзъл през цялото време? Или бе забравил за шантавото момиче, с което бе яздил и споделил целувка и кексче, преди то да изчезне завинаги?