Любомир Николов - Наследникът

Точно така правеше баща му. Когато след година прибираше алабастровите делви, той ги слагаше на хладно долу в мазето и малкият Абдул често слизаше там да отхлупи съдините и да се наслаждава на омайните благоухания.

Мисълта за мазето накара Елхаджиб да надигне глава. Дали бе оцеляло под развалините? Навярно. Ако разчистеше обгорелите греди от отвора, можеше да слезе там и да почива на хладно.

Той разкърши вдървените си рамене и се изправи. Можеше да започне разчистването още сега. Във всеки случай така щеше поне временно да се отърве от скуката.

Докато пристъпваше към купчината обгорели греди и камъни, горещият пустинен вятър хвърли пред нозете му бяло парцалче, откъснато от тополата в края на оазиса. Момчето се наведе, разгъна парченцето плат и като присви очи, разчете върху него избелял надпис: „Благословен да си, благодетелю, що даряваш живот“.

Нещо свито до болка в гърдите му изведнъж се отпусна. Той дълбоко пое дъх и огледа руините. Вече не ги мразеше — те бяха просто развалини. Жертва като самия него. Остатъци от родния дом, съхранили въпреки всичко искрица живот и топлина.

Елхаджиб се наведе и подхвана първата овъглена греда. Знаеше, че мине ли часът на отмъщението, отново ще построи къща тук и ще заживее в нея, ако душата му успее да се съживи като обгорелите рози.

… И всичко стана като в приказките.

През едно слънчево ранно утро откъм Фрамаурската порта се зададе открита бяла каляска, цялата окичена с червени рози. Теглеше я впряг от четири великолепни бели жребци, кочияшът бе също в бяло от глава до пети, а зад него седеше Ектор Буска, облечен в пищен тъмносин костюм с полувоенна кройка.

Цялата прислуга се струпа на прозорците на двореца. Госпожица Леверие дотича, надникна навън и припадна — малко театрално според Ермелинда — в ръцете на камериерките и готвачките.

— Ставай, глупава жено! — скара й се принцесата с тайно злорадство. — Нямаш време за глезотии! Твоят човек ще влезе всеки момент!

Гувернантката мигновено се опомни и изстена отчаяно:

— Ами че аз нямам какво да облека!

— Имаш — успокои я Ермелинда. — Поръчали сме ти чудесна бледокремава рокля за случая. Специално от лейди ле Прико. — Тя се завъртя настрани. — Ромелия! Клара! Бягайте да вземете роклята от стаята ми и се погрижете за тая паникьорка. Искам до половин час да изглежда тъй хубава, както никога през живота си.

Докато двете камериерки отвеждаха слисаната госпожица Леверие, към Ермелинда се приближи Хугберт. Изглеждаше сдържан и невъзмутим както винаги, но в очите му трептяха весели пламъчета.

— Нейно величество е предупредена, милейди — докладва той. — Аудиенцията за господин Буска ще се състои незабавно.

В двореца Коперник „незабавно“ можеше да има много значения в зависимост от обстоятелствата. Но този път нещата се развиха наистина с главоломна бързина. Навярно това донякъде се дължеше и на любопитството на кралицата. Така или иначе, само след два часа всички придворни и голяма част от прислугата се бяха струпали в голямата дворцова зала. На двата трона върху черно-белия подиум седяха Ламборгин и Филомена, едно-стъпало по-долу бяха местата на Ермелинда и Берилиус.

Вратата в дъното се разтвори и Ектор Буска влезе с твърда, решителна стъпка. На пет крачки от подиума той спря, подгъна коляно и приведе глава.

— Станете, господин Буска — благосклонно изрече Филомена. — На какво дължим удоволствието да ви видим?

Посетителят се изправи, разпери ръце и я погледна с театрално покрусена физиономия.

— Уви, ваше величество, пред вас стои един крадец. Дошъл съм да похитя най-красивото цвете в двореца ви. Нямам извинение, но ще опитам поне донякъде да се откупя със скромни дарове.

Шамбеланът Хелардон стоеше в тържествена поза отдясно на подиума. При тия думи на Ектор Буска той кимна настрани и в залата влязоха четирима лакеи, носещи даровете.

Както повеляваше церемониалът, принц Ламборгин пръв получи своя подарък. Макар че се стараеше да сдържа нетърпението, той бързо разкъса опаковката, отвори кутията от позлатено дърво и измъкна отвътре кристална топка върху кръгла поставка от странен материал — нито дърво, нито кост, нито камък. Топката изглеждаше съвършено черна, но щом се разтръскаше, из нея започваха да танцуват стотици златни искрици, между които вихрено летеше блестящо метално вретено с тесни, издължени назад криле. Върху поставката бе изписано с архаични ъгловати букви: КОСМИЧЕСКА ЯХТА ЛАМБОРГИНИ.