Любомир Николов - Наследникът

Отначало предпазливо, после все по-уверено Финеган се изкачи по стъпалата към палубата, заобиколи откъм левия борд и когато надстройката престана да закрива носа на кораба, поредната изненада го накара да застине за миг.

Не беше сам!

Едно безжизнено тяло бе клюмнало до фокмачтата, привързано здраво с въжета към нея. Вкочанените му ръце продължаваха да стискат дори в смъртта голяма златна чаша, украсена с един-единствен едър, кървавочервен рубин. Чорлавата коса провисваше пред лицето на покойника, но монахът веднага го разпозна. Беше Нико. Финеган отново си спомни последните редове от корабния дневник: „Нико не е на себе си. Ту седи като вцепенен и се взира с празни очи в бокала с рубин, ту напира да скочи зад борда. Наложи се да го вържа за фокмачтата.“

Уви, капитан Йоргос, дори и това не го е спасило, тъжно помисли монахът. Ти намери своя незнаен морско-небесен гроб като моряк от легендите, а сега твоят брат ще те последва.

Той посегна да отметне косата от лицето на мъртвеца и в секундата преди да докосне лицето му, зърна в някакъв изблик на мистично прозрение какво ще се случи след броени минути.

… Тялото лежеше на палубата, зашито в груб саван от парче резервно платно. Брат Финеган склони глава, сплете пръсти и от все сърце изрече кратка заупокойна молитва. Постоя малко, унесен в спомени за краткото си познанство с този лъчезарен младеж, после се наведе и с усилие преметна трупа зад борда. Видя го как потъва все по-надолу и по-надолу през зеленикавото сияние на водата, отправен към прозиращите през нея звезди.

— Сбогом Нико, братко на делфините — прошепна развълнувано Финеган. — Дано Всевишният и свети Джон ти помогнат да се завърнеш в любимите си вълни на Егея.

… Но видението трая само един кратък миг. Сетне пръстите му допряха челото на Нико и Финеган трепна от смайване, когато вместо восъчната студенина на смъртта усети жива, топла плът.

Финеган неведнъж бе виждал смъртници да се връщат от прага на гроба, но за пръв път изпита тъй мощно чувство на облекчение, смайване и възторг, че в очите му бликнаха сълзи. Няколко секунди той стоя потресен от избухналата в душата му надежда. После с неловки от вълнение пръсти развърза въжетата, подхвана безчувственото тяло на младежа и с незнайно откъде дошла сила го вдигна на ръце.

С бавни стъпки слезе в трюма, положи Нико на койката в капитанската каюта и се запита как може да му помогне. От оскъдния си опит с подобни случаи знаеше, че в сегашното състояние младежът се нуждае от покой и топлина. Финеган изтича в камбуза, разпали готварския мангал, откачи го от предпазните скоби и се върна с него в каютата. Нико продължаваше да лежи неподвижно. Дишането му беше плитко, неравно. Монахът се опита да измъкне златния бокал от ръката му, но вдървените пръсти стискаха като клещи. Тогава той легна до младежа, притисна се към него, за да му предаде от своята топлина и разпъна над двамата странния сив плащ.

Мина може би четвърт час и стегнатите мускули на Нико като че се поотпуснаха. Дишането му стана по-спокойно. Вече не беше в болезнен припадък, а потънал в дълбок сън. Брат Финеган внимателно стана, зави го с дебело вълнено одеяло, донесе от камбуза кана вода и я остави до леглото. После се замисли какво да прави тепърва.

За момента бе сторил за Нико каквото му беше по силите. Сега думата имаше най-великият лечител — Природата. Но дори да владееше сто пъти по-богат целителски опит, никакви грижи нямаше да бъдат от полза, ако „Елпида“ не оцелееше. Трябваше по някакъв начин да върне шхуната към реалния свят — сам, без ничия помощ. И без да знае как да го стори, защото спомените му от плаването дотук бяха запечатани и всеки опит да си ги възвърне би довел неминуемо до нов, може би още по-тежък припадък.

Той сложи в мангала още малко дървени въглища, раздуха ги добре, остави прозорчето леко открехнато за проветрение, след това се загърна със сивия плащ и отново се изкачи на палубата. По стар моряшки навик наплюнчи пръст и го вдигна високо, за да определи откъде духа вятърът. Но не усети нищо. Въздухът изглеждаше абсолютно неподвижен като в пълно безветрие. И все пак като вдигна глава, Финеган зърна на фокмачтата знаме от онзи странен, ефирно-сребрист материал, който бе видял в килията на отец Амвросиас. Въпреки привидния щил някаква тайнствена сила го развяваше почти право напред — натам, където се синееше огромният облачен диск на Тера.

Изпълнен със страхопочитание, монахът гледаше тази вълшебна материя, сътворена от негови събратя по вяра. Ръката му бавно се вдигна за кръстен знак и в паметта му прозвучаха стиховете от мистичната поема на свети Джон Оксенфордски: