Любомир Николов: Наследникът

— Така е, ваше величество — отговори спокойно той и сам се удиви на гласа си. Макар и тихи, думите му прозвучаха мощно и убедително.

Кралицата се стъписа. Не бе очаквала такъв отговор и й трябваха няколко секунди, за да попита рязко:

— Защо?

— Защото един брачен съюз не е най-добрият начин да използваме нейно височество. И ако помислите, ще го разберете веднага. Да речем, че я омъжим за сина на един или друг херцог. Естествено, така печелим ценен съюзник. Ала още по-естествено ще е всички останали да бъдат разочаровани. Най-разочарованите ще станат наши тайни врагове. И трудно би могла да се прецени какво губим, когато печелим.

Филомена раздразнено тръсна глава.

— Винаги сте бил ненадминат в сладките приказки, бароне. Кажете тогава какво печелим, като губим една възможност да си осигурим съюзник?

— Много печелим, ваше величество. — Гласът на Берилиус неусетно стана мек, ласкав. — Позволете ми да ви върна към далечното минало. Приказната страна Англия ни е оставила много легенди, и една от тях е за кралицата-девственица Елизабет. Тя отхвърляла всички предложения за брак и казвала, че е сгодена за целия си народ. Затова народът я боготворял… макар че според друга легенда си позволявала някои волности — например да язди на кон, загърната само с дългата си коса.

— Скандално! — промърмори Елизабет, но гледаше канцлера с жив интерес в очакване на подробности.

— Представете си нейно височество Ермелинда в подобна роля — продължи Берилиус, пренебрегвайки безмълвното й любопитство. — Вярната сестра, изцяло отдадена на своя народ и на височайшия си брат. Прелестното, обаятелно лице на властта. И същевременно нежната ръка, чрез която негово величество ще може да върши онова, което не е допустимо за твърдата кралска десница.

В очите на Филомена трепна съмнение, после бавно разбиране. Берилиус мислено се усмихна. Колко лесно се управляват хората, когато умееш да докоснеш потайните струни в душите им.

— Ще си помисля — каза кралицата, ала в гласа й нямаше и следа от колебание. — Ще си помисля… Но да вървим в нощните покои, бароне. Тук е студено, а вие сте по дневни дрехи.

Нусафер Елхаджиб с бавна крачка се върна към опушените руини, пусна стоманения лък и колчана, и се просна по гръб в сянката на лозницата. Ръцете го боляха от претоварване, но беше доволен — стрелите стигаха все по-далече и по-далече. Вече трудно успяваше да открие някои от тях.

Имаше и още една причина да бъде доволен. С един-единствен удар бе успял да напълни ковчежето в тайника си почти до половината. Разбира се, като всяко хубаво нещо, и това си имаше обратна страна. Али Акбар, най-големият каирски посредник в търговията с дрога, щеше да дири под дърво и камък наглия крадец, дръзнал да посегне на спечелените му с труд и страдания (най-вече чужди) пари. Елхаджиб се надяваше името му да остане в тайна, но благоразумно реши да напусне града за един месец. И ето че вече от седмица живееше тук, в оазиса.

Суровите условия ни най-малко не го притесняваха. Можеше да спи под открито небе, беше си донесъл брашно, сушено месо и ориз, а фурмите от палмите допълваха оскъдното му меню. Вода имаше в изобилие. Ала не бе подозирал, че най-много ще го тормози скуката. Колкото и да се товареше с физически упражнения, разполагаше с твърде много свободно време, през което отчаяно му липсваше суматохата на големия град.

Един слънчев лъч се провря през листата на лозницата и падна право върху лицето му. Момчето примижа и извърна глава настрани. Пред погледа му трептяха пъстри кръгове. А когато постепенно се разсеяха, той зърна нещо, което го накара да зяпне от изненада.

Някога край стената растяха розови храсти, за които майка му се грижеше неуморно. Пожарът ги бе изгорил до корен. Ала по някакво чудо в черните чуканчета се бе съхранил живот и сега от тях избиваха крехки зелени листенца.

Ноздрите на Елхаджиб потрепнаха, сякаш отново усещаше уханието на тия рози, плъзнали нагоре по белосаната стена. После той си спомни за парфюмите, които приготвяше баща му от пустинни цветя.

— Най-уханни са цветята след дъжд, синко — казваше Фатин ал-Хакими. — Дъждът е рядка благословия тук, в пустинята, ала падне ли, виждаш как зеленината изведнъж избуява, за да се порадва на мимолетната влага. Тогава опитните билкари събират ароматни цветя, слагат ги в алабастрови съдове с течно масло и заравят съдовете в горещите пясъци за година.