Любомир Николов - Наследникът

— Здравейте, ратник Гозамбо — поздрави момчето.

— Здравей, Ланс — отвърна монахът. — Радвам се да те видя. Повечето момчета престават да идват насам, щом се понаучат на четмо и писмо. Но за теб винаги съм имал надежди. Какво те води насам?

— Исках да ви питам за Черния път. Знам, в училище ни обяснявахте за него, но много неща не разбирам.

— Добре, момчето ми, питай — отвърна монахът и пак насочи поглед към западния хребет, защото дежурството не биваше да се прекъсва нито за минута.

— Ами… — Ланс се поколеба. — От известно време старият Хурго Злитопор ме учи на бой със секира. И той каза, че Черният път можел да ми помогне, ама още съм бил много малък за това.

— И е напълно прав — съгласи се Гозамбо. — Виж, Ланс, едно е да ви уча на основните догми на Черния път. Знам, че за повечето от вас всичко влиза през едното ухо и излиза от другото. В най-добрия случай ще спазвате тия догми чисто формално, без да си правите труда да ги разберете. Както, уви, става с повечето неанди, които дължат на Магед самото си съществуване, а тайничко клонят към Белия път. Но да разбереш Черния път, да вникнеш в самата му същност — това е съвсем друго. Трябва да го правиш с искрено желание и да отделиш години. Ако наистина търсиш това познание, идвай при мен, ще се опитам да ти помогна. И едва когато си изминал поне началото на Черния път, тогава можеш да потърсиш неговото приложение във военния занаят. Защото прекрачиш ли неподготвен натам, Немият брат ще те погуби.

— А кой е Немият брат? — запита момчето с жив интерес.

Ратник Гозамбо помълча, търсейки най-простичките думи.

— Виждаш ли, Ланс, във всеки от нас има две същества, а не едно. Първото — това е нашето „аз“, онова, за което се смятаме и което виждат околните. Но има и друго „аз“, скрито дълбоко в нас като сръчен и мълчалив слуга, готов винаги да свърши работата наместо нас. Не ти ли се е случвало многократно да вършиш по две неща наведнъж? Например да ядеш и да разговаряш? Или да работиш нещо, а да си мислиш за съвсем друго?

Ланс бързо кимна.

— Точно това е Немият брат — продължи Гозамбо. — Онзи, който поднася лъжицата към устата ти, докато си се увлякъл в разговора. Или който работи, докато ти се унасяш в мисли. Скромен и работлив, той е винаги нащрек, винаги се грижи нещата да бъдат наред, докато ние се разсейваме. Но и той си има чепат характер. Не си ли забелязвал как понякога вършиш съвсем необясними неща — особено на сегашната си възраст? Как нещо те тласка към пакости, дори когато знаеш, че ще си изпатиш?

Момчето отново кимна.

— Това пак е работа на Немия брат. Случва се да му омръзне слугуването и тогава се опитва да вземе връх, за да се позабавлява и той. Най-често с печални последици. Няма как да бъде другояче, тъй като не е създаден за господар. Той е просто слуга на истинското ни „аз“. И като всеки добър слуга познава отлично всяко кътче на своя дом — нашето тяло. Узнаем ли как да го помолим, ще изстиска от това тяло всички резерви на способности, сила и воля. Но не му ли сложим юзда при това, ще продължи да ни тласка към свърхчовешки усилия до пълно изтощение… или дори до гибел. Затова трябва много да внимаваме, преди да му дадем власт над себе си, особено ако държи оръжие. Някога са наричали такива бойци „берсеркери“. Били са страховити противници, изглеждали неуязвими, но смъртта ги покосявала само след няколко битки. Тъй че, драго мое момче, старият Хурго е прав. Още ти е рано да си играеш с Немия брат. Но Черният път ще ти помогне да стигнеш до това тънко и опасно изкуство. Засега няма да ти говоря повече. Помисли над това, което ти казах, а когато започнеш да си задаваш въпроси, ела пак при мен.

Въпреки напредналия вечерен час Филомена все още не се беше пренесла в нощните си покои и откъм стените на кабинета й вече лъхаше мраз. Беше си наметнала дебелата кожена мантия и със злорадство видя, че спешното повикване е накарало Берилиус да дойде по дневни дрехи. Точно така трябва да бъде, помисли тя. Нека да проличи, че никак не съм доволна.

— Не мога да ви разбера, бароне — хладно изрече тя. — Винаги сме били на едно мнение по въпроса за Ермелинда. Но от известно време щом стане дума за търсене на съпруг, вие започвате… нямам друга дума, започвате да шикалкавите. Оставам с впечатлението, че не желаете да използваме един неин бъдещ брак за благото на короната.

Канцлерът усети как по устните му трепва високомерна усмивка и побърза да я усмири. Тази глупава и самонадеяна жена беше тъй прозрачна със своята наивна инсценировка. Опитваше се да го накара да се чувства неудобно — него, избраника на Сянката, която дори сега стоеше невидима зад гърба й, гледайки благосклонно Берилиус с пламтящите си очи.