Любомир Николов - Наследникът

Алекс не отговори веднага. Изпитваше все по-силна неприязън към този тип, който се опияняваше от собственото си красноречие и съвършено безсрамно манипулираше събеседника. И все пак нямаше как да не признае, че Червената маска е прав. Ако трябваше да постави от едната страна на везните благополучието на внука си, а от друга страна — желанието да го намери, би било егоизъм да се поддаде на личните чувства.

Разбира се, при условие, че Червената маска казваше истината.

— Добре, да речем, че се съглася — бавно изрече той. — Но нима искате да се откажа от момчето за цял живот?

— Не — поклати глава човекът зад масата. — Само за още четири години, или дори по-малко.

— Защо точно толкова?

— Защото тогава ще се разрази голямата буря и Ланс Де Феро ще бъде в самия й център. Задава се война, графе. Вярвате или не, но вторият Армагедон наближава — и когато избухне, вашият внук ще бъде онзи, който има шанс да спаси света. Нима не усещате признаците на идващата война? Прастарият ред, въведен някога от Железния крал, се разклаща все по-осезаемо. Неприязънта между хора и неанди нараства, джуджетата на практика са извън обществото, а Малкият народ… той отдавна се е оттеглил, само шепа твърдоглавци все още не желаят да напуснат този свят. Започне ли тази война, ние с вас ще бъдем съюзници, независимо дали го желаем или не. Рано или късно ще трябва да опрем гръб до гръб и да се бием, за да не бъдем разгромени поотделно.

Алекс дълбоко си пое дъх и се втренчи в бледосините очи зад маската.

— Ще бъда груб, Янус. Какво ми доказва, че сте искрен, а не се опитвате да ме управлявате като кукла на конци? Откъде да знам, че наистина сте на моя страна — и че Ланс е жив?

В очите на събеседника му трепна нещо подобно на веселие.

— Първото доказателство ще получите скоро. Вече ви казах, очаквайте писмени документи, разкриващи подмолната роля на братовчеда Ноа. Колкото до внука ви… Нали знаете израза „Око да види, ръка да пипне“. Е сега ще ви го демонстрирам по един малко необичаен начин. Подайте ми ръката си.

И Янус пръв протегна ръка през масата. Беше странна ръка, почти женствена — крехка, с изящни кости и бледа прозирна кожа.

Алекс се поколеба, после на свой ред посегна напред. Усети под пръстите си хладната кожа на Червената маска и докосването го изпълни с удивително, необяснимо доверие. Сетне изведнъж се случи нещо невероятно. Всичко наоколо изчезна и графът се озова в друга стая, или по-скоро малък склад, както подсказваха рафтовете покрай стените, отрупани с разни стоки. През разбития прозорец се лееше ярката светлина на знойно пладне и в нейните лъчи долу по пода блестяха парченца стъкло.

В ъгъла имаше голям сандък, обкован с желязо. Приведено над него, едно момче с парцаливи дрехи и вехт тюрбан на главата трескаво човъркаше ключалката на катинара. Графът не успя да го разгледа добре, защото видението изчезна също тъй бързо, както се беше появило.

Той неволно разтвори пръсти.

— Това ли беше внукът ми?

— Не — отговори Янус с лека досада. — Не знам кое е това момче, но образът му често се появява, когато си мисля за Ланс Де Феро. Подозирам, че съдбите им са обвързани, но как — това все още е тайна за мен. Извинявайте, граф Медлер, налага се да повторим.

Повторното докосване на ръката му мигновено породи ново видение. Този път графът се озова в сигнална кула, стърчаща над гол скалист хребет. По хълмистата местност далече долу на запад гаснеха сетните лъчи на залеза, откъм изток прииждаше нощ и там се тъмнееше кръгло езеро в средата на обширен кратер. Алекс се опита да разпознае мястото, но такива места имаше хиляди на Селена. Това бе една от най-разпространените географски формации — пръстеновидна планина с възвишение по средата, най-често превърнато в остров от изобилните води на утринното топене и вечерните дъждове.

Както всички подобни кули, и тази имаше четири прозореца, ориентирани към четирите посоки на света. До западния седеше болезнено слаб монах с изпито лице, облечен в традиционното черно расо и с бяла качулка на Магедонисткия орден. Облакътен на перваза, той се взираше в далечината тъй съсредоточено, че Алекс неволно се усмихна, като си спомни думите от старата приказка: „Сестричке Ан, виждаш ли някого на пътя?“.

Внезапно монахът извърна глава. От квадратния отвор на пода се подаде чорлавата глава на тринайсет-четиринайсетгодишно момче. То пъргаво се изкатери горе и монахът с усмивка му махна с ръка.