Любомир Николов - Наследникът

— Простете ми, ваше величество, но мисля, че не може — отговори с поклон канцлерът. Преди два часа получих по телеграфа списъка с пиесите, които смята да ни представи Пертинели при следващото си гостуване. Ето, вижте.

Кралицата пое листа от ръката му и зачете заглавията.

„Двамата неанди“ (комедия) — повторение

„Любовта е сляпа“ (комедия)

„Изгубената дъщеря“ (трагедия)

„Лихварят с дългите уши“ (комедия)

„Северина“ (трагедия)

„Шекспир, принц английски“ (трагедия) — по лично желание на негово величество Ламборгин

Последното заглавие беше подчертано на два пъти. Филомена го прочете още веднъж и се навъси.

— „Шекспир, принц английски“? Това да не е онази пиеса… „Има нещо гнило в Англия“?

— Същата, ваше величество — потвърди Берилиус.

По лицето на кралицата избиха червени петна.

— Възмутителен пасквил! — повиши глас тя. — Какво си въобразява Пертинели, та иска да ни представи тази отвратителна гавра с кралската власт?

— Пертинели няма вина — бързо каза Берилиус. — Нали видяхте какво е написал: по лично желание на негово величество Ламборгин. Позволих си да изясня как стоят нещата. Интересът на негово величество към пиесата е бил предизвикан от някои забележки на магистър Равачандра.

— Равачандра? Тая тиха вода… Що за човек сме поканили да възпитава принца, бароне?

Берилиус сви рамене.

— Ако си спомняте, аз от самото начало не го одобрявах, ваше величество.

— Добре, добре! — махна с ръка Филомена. — Мразя този ваш навик вечно да излизате прав. Ще се погрижите ли да ни отървете от компанията на Равачандра?

— Разбира се, ваше величество. Позволете да се оттегля.

Обедната жега все още не бе проникнала през дебелите стени на дневния дворец, но всички вече се бяха оттеглили в подземните покои докато отминат най-горещите тери. Коридорите пустееха и стъпките на Риго глухо кънтяха под каменните сводове.

Ненадейно иззад един ъгъл пред него изскочи Ермелинда и той неволно изтръпна като видя лицето й. Момичето беше разярено — така разярено, че Риго направи крачка назад и примирително вдигна длани пред себе си.

Принцесата отвори уста, поколеба се в търсене на думи и заби обвинителен пръст в гърдите му.

— Ти ли беше?

Риго се обърка.

— Чакай малко… За какво питаш?

— Питам ти ли беше — повтори тя.

— Не те разбирам — разпери ръце той. — За какво ми говориш?

Гласът на Ермелинда стана убийствено язвителен.

— Говоря ти за това, че прогониха Равачандра — единствения свестен човек около брат ми. Няма начин да не го знаеш. Сигурно знаеш също, че го обвиниха в кражба. Намериха в стаята му част от накитите на кралицата. Затова питам: ти ли беше?

Риго наведе глава, за да не вижда пламтящите й очи.

— Да, аз бях — тихо призна той.

Принцесата се задъха от ярост.

— Знаеш ли какво си ти? Един обикновен наемник, една продажна твар, готова на всичко заради мизерно заплащане! И като си помисля, че те смятах за свой приятел! Нищожество!

Думите го улучиха право в сърцето, но сърцето на Риго отдавна бе защитено с ледена броня. Той усети как в гърдите му се надига гняв, който не отстъпваше на гнева на момичето пред него?

— Ами ти, млада госпожице? Коя си ти, та да ме съдиш? Или си въобразяваш, че си по-малко продажна от мен? Позволи ми да те просветля: не е така. И ти заплащаш за хубавия си живот, като си затваряш очите пред онова, което ти готвят. Рано или късно ще те продадат като добитък на някой похотлив стар херцог. Могат да го наричат както си искат — годеж, брак — но всъщност е чиста покупко-продажба. Затова си затваряй устата, малката!

За секунда Ермелинда се вцепени, после изсъска и се нахвърли върху него като побесняла котка. Целеше се в очите му, но той успя донякъде да отбие удара и ноктите й оставиха кървави бразди по лицето му.

Разяреното момиче бе забравило всички уроци, получени от онзи, когото нападаше сега. Сипеше напосоки безразборни удари, а Риго, объркан както никога през живота си, поемаше част от тях, други успяваше да отклони или да отбегне. Накрая той се видя принуден да я сграбчи с две ръце като в клещи и да я притисне към себе си, за да усмири атаката.

И стана нещо, което никой от двамата не можеше да предвиди.

Устните им се срещнаха.

Това не бе нито любов, нито омраза, а някаква дива борба — като в ръкопашните схватки, които бяха разигравали десетки пъти. Устната на Риго се сцепи и двамата усетиха вкуса на кръв, опияняващ като скъпо теранско вино. Тя бе обрамчила лицето му с длани, той я стискаше тъй силно, че ребрата й пукаха. Залитнаха, блъснаха се в стената, продължиха да се целуват.