Любомир Николов - Наследникът

— Откъде знаеш всичко това? — изненада се графът.

Старият херцог се усмихна още по-широко.

— О, това не е нищо. Да можеше да видиш баща ми в действие, лека му пръст. Такава лисица беше, че никой на Селена не можеше да се мери с него. Той ме научи на някои трикове, но и много тайни отнесе в гроба…

Двамата отпиха от брендито и помълчаха.

— А какво става с ратник Гозамбо? — попита след малко Алекс.

Усмивката на херцога изчезна.

— Нищо — призна неохотно той. — Използвах всичките си връзки в Тимишоара, но не изкопчих нищо от Черната катедрала. Стиснали са се здраво като бедрата на девственица. Признават само каквото знаехме и без тях: имало е такъв висш свещеник, но поради някакъв неуточнен скандал са го разжалвали до прост ратник. Дори не се знае дали е на Тера или на Селена. Има предположения, че са го пратили в Африка да проповядва Черния път. Там също има кратери, ще знаеш. Споменаха ми за един в Централна Африка, нарича се Нгоронгоро. Сигурен ли си, че видението е било от Селена?

Алекс поклати глава.

— Никаква Тера. Селена беше, но мястото може да е къде ли не — от Птолемеус до Циолковски.

— И все пак ще продължиш да го търсиш — тихо каза херцогът.

— Да — съгласи се Алекс. — Ще продължа. Само за едно се моля: Грималда да не узнае. Живи ще ни одере и двамата, ако разбере, че сме крили от нея.

— Значи трябва много да внимаваме. И междувременно да се подготвяме, както ти е препоръчал Янус. Дотук сме сигурни, че ни е казвал истината. Защо и останалото да не се окаже вярно?

— Кое? — скептично изсумтя графът. — За втория Армагедон? За пророчеството? Нима наистина вярваш, че след четири години от небето ще дойде кораб да донесе магическа чаша с рубин?

Херцог Ларс Де Феро замислено се загледа в пламтящата камина.

— Знам ли… — тихо промърмори той. — Може и да дойде. Във всеки случай нямам търпение да видя какво ще стане след четири години…

Разтърсван от неудържими тръпки, Финеган с върховно усилие се изправи на крака. Омекналите му колене се подгъваха. Той подпря длани на писалището, прехвърли тежестта си върху тях и зачака пристъпът да отмине. Беше болен, ала дали ставаше дума за обикновена треска, или за телесно страдание, причинено от тежък душевен потрес — това не можеше да прецени с размътения си разум. Зъбите му тракаха от убийствения студ, пронизващ цялото му тяло, и той си помисли, че трябва на всяка цена да се стопли. Сети се за мангала в камбуза, но знаеше, че не би имал сили да се добере дотам.

Не толкова съзнателно, колкото механично, Финеган се озърна из тясната каюта и погледът му спря върху сивия плащ, закачен на една от медните куки откъм вътрешната страна на вратата. Странен плащ, отбеляза частицата здрав разум, незасегната от болестта. Мекият, тънък плат сякаш излъчваше бледо сияние в полумрака на каютата и заблуждаваше взора, изглеждайки ту черен, ту тъмносив, ту почти бял. Монахът повдигна крак, пристъпи натам, залитна и се подпря на стената. Посегна с трепереща ръка, смъкна плаща от куката и опита да се наметне, но нямаше сили дори за това. Едва от третия опит успя да се загърне — и ласкавият допир на непознатата материя изведнъж стори чудо. Треската мигновено отмина, главата му се избистри като небосвод след лятна буря и енергията почна да се завръща в изтерзаното му тяло.