Любомир Николов: Наследникът

Няколко черни капки опръскаха безупречно чистия полиран плот от таурийски кедър.

Младежът застина. Треперейки вече не от студ, той стоеше изпънат мирно под втренчения поглед на канцлера и омекналите му пръсти бяха готови да изпуснат пергамента.

За няколко секунди в кабинета се възцари тежко, зловещо безмълвие. Сетне Берилиус тихичко се засмя и от този звук дори пламъците в камината сякаш станаха малко по-топли.

— Младост, младост… — меко и мъничко укоризнено промърмори канцлерът. — Златна и пълна с надежди като десетата тера. Вечно бързаме в тия години да догоним големите цели, вечно тичаме подир мечтите, а те изглеждат само на една ръка разстояние… Е, какво да те правя сега, мой млади приятелю? Знам, че всичко стана от желанието ти да изпълниш час по-скоро дълга си, но не мога да си затварям очите. Ти извърши най-малко две сериозни нарушения и не мога да не те накажа. Пренебрегна ли една простъпка, скоро ще я последва втора, трета и ще се възцари анархия. Затова… ето какво ще сторя. Глобявам те със сумата един златен реал.

Младокът неволно изстена. Един златен реал беше заплатата му за цял месец.

— Ала би било недалновидно да лисна студена вода върху младежкия плам в сърцето ти — продължи замислено Берилиус. — Той е тъй рядък дар в този наш студен и циничен свят. Искреното усърдие заслужава похвала, затова те награждавам със сумата два златни реала. И тъй, момко, не стой като истукан, а ми дай каквото носиш и щом се съмне, иди при ковчежника да си получиш единия реал. Кажи му, че аз съм наредил.

Потресеният сигналист му подаде свитъка и се опита да избъбри нещо несвързано, но канцлерът размаха ръка с припряния грубоват жест на човек, притеснен от собствената си доброта.

— Вън, вън, младежо! Нямам време, чакат ме държавни дела… И ако минеш през кръчмата… още ли ходите в „Джудже на фенера“?… да пиеш една медовина за мое здраве!

Когато вратата се затвори зад слисаното момче, Берилиус дълбоко пое дъх и усмири нетърпението си. Грижливо избърса мастилените петна с парче попивателна хартия, метна го в кошчето и чак тогава разгъна свитъка. Пергаментът беше стар, многократно изстъргван и избелван, от което бе придобил сивкав цвят, затова евтиното бледо мастило на места почти се сливаше с фона. Канцлерът мислено си отбеляза да похвали главния сигналист за икономиите, после присви очи и зачете.

Съобщението беше написано с открит текст. Берилиус предпочиташе по възможност да избягва шифровката, тя никога не предлагаше пълна защита и само привличаше излишно внимание. Много по-умно бе да се използват предварително уговорени кодови фрази.

Епименидес, пета тера

Търговец Едно открит на пътя за Капуанус. Сделката приключена задоволително. За съжаление най-важната стока не беше у него. Очевидно по някое време Търговец Две се е отделил заедно с част от кервана и до момента е в неизвестност. Продължаваме издирването и се надяваме на успешен резултат от цялостната търговска операция.

Хапейки замислено устни, Берилиус остави пергамента върху писалището и се облегна назад. Умът му трескаво нареждаше и пренареждаше възможните последствия от изненадващата ситуация.

В този момент гобленът на стената под препарирания дългозъб помръдна.

Със светкавично змийско движение канцлерът пъхна ръка в средното чекмедже на писалището, но веднага я отдръпна, когато иззад гоблена излезе кралицата-майка Филомена, херцогиня Ератостенска и графиня ди Месина. Дребна, костелива, тъмнокоса и мургава, тя съвсем не изглеждаше царствено. Приличаше по-скоро на свадлива търговка на риба, каквато човек може да срещне на всяко пристанище. Дори перлената диадема и пищната рокля, украсена със златен брокат, не променяха това първоначално впечатление. Ала който се вгледаше в пламтящите й черни очи, разбираше, че насреща си има жена с неукротим дух, способен да преобърне планини в преследване на всяка поставена цел.

— Проверявате ли ме, ваше величество? — меко попита Берилиус, без да откъсва очи от гоблена, зад който се криеше тайната вратичка.

Кралицата се усмихна хладно.

— Както е казал някогашният виетнамски мъдрец Ле-Нин, проверката е висш израз на доверие.

— Виетнамски? — повтори учудено канцлерът.

Филомена махна с ръка.

— Няма значение, става дума за древен терански народ. Но не ви проверявах, драги ми Берилиус, а се стремях да ви спестя усилията да ме потърсите, когато пристигнат новини. Виждам, че съм дошла тъкмо навреме. Впрочем… не го смятайте за упрек, но с годините явно се размеквате. На ваше място бих заповядала да ударят двайсет камшика на онзи недодялан селяндур.