Любомир Николов: Наследникът

Скърцането на тежката дървена врата я накара да извърне глава. Отвън нахлу облак ледена пара, после на прага се появи старият неанд и захвърли на пода грамадна купчина дърва, преди да затръшне вратата. Двама от спящите понадигнаха глави, но не отвориха очи и след секунда пак се унесоха.

— Не биваше да излизаш навън в този студ, Аграм — меко го укори принцесата. — Можеше да замръзнеш, а закъде сме без теб?

— Нищо ми няма, милейди — отвърна неандът с пресилена небрежност, макар че гласът му трепереше и го побиваха тръпки, след като бе влязъл на топло. — Ние, неандите сме по-издръжливи от хората. Родът ни се е появил на бял свят още когато цялата Тера е била обгърната във вечни ледове… или поне така разказват легендите.

— Глупаво е да се вярва на легендите — раздразнено подметна Мириам. — Не сме ли двамата с теб тук тъкмо заради една нелепа легенда, измислена преди векове от неуки люде?

Неандът пристъпи към огъня и започна да кърти с вдървени пръсти бучки лед от буйната си брада. С тромавите си движения и дебелите кожени дрехи приличаше на някакво странно същество, излязло от прастарите времена на човешката история. Тежкият боен топор, прикрепен с ремъци на гърба му, само подсилваше това впечатление.

— Не бих казал, милейди — поклати глава той. — Вярно, в легендите има много измислици, ала и много мъдрост, съхранена в устни слова, когато не е имало други начини да се предаде на потомството. Без древните предания днес щяхме да сме диваци… или напълно изчезнали от света. И с цялото си почитание бих добавил още нещо. Не става дума за проста легенда, а за пророчество. Вие, човеците, сте изгубили тая дарба, ала ние, неандите, знаем, че тя рядко лъже оногова, който умее да надникне в бъдещето. — Той помълча. — Макар и понякога виденията да са измамни — не сами по себе си, а поради неспособността на виделия ги да разгадае истината.

— И какво виждаш в нашето бъдеще, Аграм? — попита принцесата малко по-язвително, отколкото искаше.

Старият телохранител отвори уста за отговор, но от гърлото му не излетя нито звук, защото изведнъж го връхлетя видение — тъй отчетливо и реално, сякаш гледаше цялата сцена отстрани.

Най-напред видя изцъклените мъртви очи на принцеса Мириам, в които се отразяваше безразличният хладен блясък на Тера. После зърна останалите, проснати в неестествени, сгърчени пози по заснежения склон. И накрая съзря себе си. Лежеше по гръб и дишаше задавено, с влажно хриптене, притискайки към гърдите си скъпоценния вързоп с надеждата да му предаде още мъничко от своята топлина, преди да издъхне.

Сякаш железен обръч стегна гърдите му. Той застина, ала това трая само миг. Сетне видението изгасна и наоколо пак остана само мрачната зала, едва осветена от трептящите отблясъци на гаснещия огън. Аграм се изкашля и дрезгаво отговори:

— Не съм от най-надарените с тази способност, милейди. А аз си имам един принцип: не умееш ли нещо, не се занимавай с него. Впрочем може би знаете, Буда е казал: „Не оставай в миналото, не сънувай бъдещето, съсредоточи ума си върху сегашния миг“.

Принцесата се засмя.

— Малко е странно да видиш неанд, изповядващ Белия път.

— О, между нас има мнозина такива, милейди — увери я сериозно телохранителят. — Той е далеч по-подходящ за духа ни. Това, че повечето неанди са привърженици на Черния път, е следствие най-вече на душевна леност и сляпо следване на традицията.

— Наричай ме „ханум“, както е нашият обичай — каза Мириам. — Това „милейди“ винаги ми звучи някак пресилено и театрално. Може и да съм принцеса, но израснах в шатра насред пустинята и наравно с другите босоноги деца водех козите на паша.

Неандът леко склони глава.

— Както предпочитате… ханум. А сега, ако ме извините, трябва да си почина малко. След два часа тръгваме.

Той взе два дебели клона и като се пресегна над спящите, ги хвърли в огнището. Избухна рояк искри и откъм кожените дрехи се разнесе мирис на пърлено.

— След два часа? — стреснато повтори Мириам. — Аграм, това е самоубийство.

— Не, ханум — твърдо отговори неандът, докато сядаше до другарите си. — Самоубийство ще е да останем тук. Единствената ни надежда е да стигнем до Храмовия остров в центъра на Тихо, там ще намерим убежище. И това трябва да стане за една тера, най-много за тера и половина. Завари ли ни изгревът, снегът ще почне да се топи, ледът на езерото ще изтънее и ще се наложи да чакаме на брега, а после да търсим лодка. Няма шанс да останем незабелязани.