Любомир Николов: Наследникът

И сред всичко това висеше една нищожна прашинка — малка двумачтова шхуна, чието място не бе тук, просто не можеше да бъде тук, това противоречеше на всички природни и човешки закони.

Мъжът усети как вселената се завърта около него. Нозете му се подкосиха, той залитна и инстинктивно стрелна ръце нагоре да подири опора в напуканата греда на грот-гика. Ала пръстите му се плъзнаха по излъсканото от ветровете дърво, палубата сякаш връхлетя насреща и той отново се озова паднал на колене. В този миг пред погледа му изникна като спасително убежище тъмният правоъгълен отвор на вратата към корабната надстройка. Почти без да осъзнава какво върши, без да усеща как златните песъчинки се впиват в коленете и дланите му, той пролази на четири крака към нея, спусна се по няколко дървени стъпала и спря в сумрака на трюма, изпълнен с мирис на влажно дърво, застоял тютюнев дим, зехтин и изненадващ, едва доловим аромат на канела, шафран и ванилия.

Колкото и да бе странно, тъкмо познатата миризма го успокои. Знаеше, че дъските и гредите на корпуса са нищожна преграда срещу страховитите сили на привидно спокойната вселена отвън… и все пак между тях се чувстваше в безопасност. С автоматизма на навика дясната му ръка се повдигна нагоре, докосна малката лавица отстрани на вратата и напипа огнивото върху нея. Фитилът, напоен със селитра, пламна от третото щракване. Мъжът прекрачи напред, вдигна стъклото на фенера, висящ от ниския таван, и го запали. Трептяща, жълтеникава светлина огря тясното общо помещение за екипажа. Обзавеждането бе повече от скромно. Няколко шкафа, няколко моряшки сандъка, маса и две скамейки, здраво завинтени за пода, пет хамака и масичка за миене, със закрепени върху нея леген и тенекиена кана. Видът на каната го привлече като магнит. Той залитна натам, грабна я и жадно загълта блудкавата, застояла вода.

Само след миг го проряза остра болка в корема. Разтърсван от мъчителни спазми, той се прегъна на две и повърна на пода всичко погълнато преди малко. Постоя така с длани върху коленете, докато му поотмина, после се изправи и с нова, по-предпазлива глътка отми парливия вкус на жлъчка в гърлото си. Изчака малко, но този път стомахът му прие водата без да се разбунтува. Мъжът въздъхна, остави каната на място и едва сега забеляза огледалото от полирана мед, закачено на стената над масичката.

Със смесено чувство на тревога и парещо любопитство се взря в мътното си отражение. От дълбините на огледалото го гледаше мъж на около четирийсет години с изпито костеливо лице, стоманеносиви очи и късо подстригана тъмноруса коса и брада. Единственото му облекло се състоеше от вехти платнени панталони с разръфани крачоли и мускулите по голите му гърди подсказваха, че е свикнал с физическия труд. Но сега и гърдите, и раменете му бяха жестоко зачервени от слънчево изгаряне. А като се обърна и извъртя шия, видя през рамо неясното отражение на гърба си. По ожулените петна тъмнееха корички от засъхнала кръв, смесени с лъскави златни песъчинки. Той плъзна длан по възпалената кожа, намръщи се от болка и отново огледа кубрика. Петте хамака — три отляво и два отдясно — привлякоха вниманието му. Бяха съвсем обикновени моряшки хамаци, протрити и на места закърпени с парчета грубо платно, но го притегляха с хипнотизираща сила, като че криеха някаква жизненоважна тайна… или сякаш върху всеки от тях бе изписано с невидими букви по едно име. И умът му бавно разчете безплътните имена: Нико… Алексис… барба Яни… Антонио… брат Финеган…

Мъжът ахна.

Това беше той.

Брат Финеган от англиканската конфесия на Белия път.

В главата му напъваше тъпата, пулсираща болка на спомени, търсещи път към съзнанието. За да я пропъди, той откъсна очи от хамаците и огледа стените на тесния кубрик. В задния край имаше една голяма врата — вероятно към товарния трюм. Отпред вратите бяха три, по-малки. Финеган свали фенера от куката, отвори дясната врата и прекрачи в тесен камбуз, където витаеше миризма на пържен лук и гранясала мазнина. На лавиците по стената над малката желязна печка имаше груби глинени шишета, гърненца и торбички с подправки. Върху едно от шишетата зърна криво надраскан надпис: ελαιόλαδο. Зехтин, преведе автоматично съзнанието му и той разсеяно се запита откъде ли разбира този език. Но това не бе важно в момента. Финеган отпуши шишето, изсипа върху дланта си малко зехтин и потръпвайки от хладния допир, намаза изгорелите места, докъдето можеше да стигне. Болката поотслабна.