Любомир Николов: Наследникът

— Това са поне четирийсет километра — възрази принцесата. — Повечето от тях по труден терен, нагоре до хребета на Тихо, а той е висок над четири километра. И този студ… Седрик няма да издържи с тази кашлица.

— И конят също — кимна Аграм. — Ще ги оставим тук. С достатъчно дърва имат шанс да оцелеят до деветата тера. А за нас не се тревожете. Няма да се наложи да прехвърляме билото. Точно над нас, някъде към средата на склона, има стар отводнителен тунел. Минем ли по него, после пътят ще е само надолу към централното езеро. Само четирийсет километра за тера и половина. Дори вие ще се справите без затруднения, сигурен съм.

— А той? — тихо попита Мириам. — Ще издържи ли и той?

Тя отметна кожите в горния край на вързопа и отдолу се показа зачервено бебешко личице с плътно затворени очи.

Старият неанд опита да се усмихне, но съобрази, че заледената брада ще скрие усмивката му, затова се постара да вложи в гласа си цялата небрежна самоувереност, на която беше способен.

— И се съмнявате? Погледнете го само! Спи непробудно като истински селенит. Този малък юнак е по-жилав от всички нас. Всичко ще бъде наред, ханум, повярвайте ми.

Ех, ако можех и аз да си повярвам, помисли неандът, докато затваряше очи. Видението отново се мярна пред погледа му, но вече бе замъглено и той така и не успя да различи дали Седрик е между мъртвите или не. А най-лошото бе, че не знаеше кое решение би довело до гибелта.

Дано да съм направил верния избор, каза си той, сетне решително прогони съмненията и само след минута потъна в дълбока войнишка дрямка.

Кабинетът на канцлера Берилиус бе дълбоко в скалата на двайсет метра под основите на двореца, но широкият перископичен прозорец — истинско чудо на джуджешката техника, изработено от огледала и кристални призми — разкриваше изглед към заснежената столица. Белите улици бяха пусти, отвъд тях се тъмнееше крепостната стена, а в далечината, на фона на нощното небе, стърчаха иззад хоризонта бели планински вериги.

За теранин гледката към Коперник би била разочароваща. Въпреки огромната площ на града, сградите в него бяха ниски и изградени нарядко, по-високите здания се брояха на пръсти, но пък за сметка на това навсякъде имаше замръзнали канали и широки правоъгълни басейни. И естествено, най-озадачаващо за пришълеца щеше да е пълното мъртвило, каквото в един голям терански град не настъпва дори и посред най-глухата нощ. Само хилядите струйки дим, извиращи сякаш направо от недрата на Селена, подсказваха, че столичаните дремят в дълбоките си жилища докато нощта отмине.

Берилиус на драго сърце би сторил същото, ала тази нощ не му беше до сън. Твърде много неща бяха заложени на карта. И ето, че будуваше в кабинета си през дългите нощни часове и тери, измъчван от бездействие и тревога, докато нейде далече се водеше игра на живот и смърт — игра, която можеше да преобърне баланса на силите в кралството и да промени бъдещето на цяла Селена… та дори и на Тера.

Той вдигна поглед към препарираната глава на дългозъб, закачена на стената срещу писалището. Жълтите стъклени очи на звяра върнаха погледа с надменно безразличие.

Ти знаеш най-добре простата истина, нали, стари приятелю, помисли си Берилиус. Убий, или ще бъдеш убит; изяж, или ще бъдеш изяден. Без морал, без скрупули и сантименти. За тях няма място в суровата игра на живота. И все пак това не е достатъчно, то далеч не винаги помага да оцелееш. Затова ти си там горе, а аз все още седя тук, зад писалището.

Вратата се открехна.

— Ваша светлост… — започна часовият, но не довърши, защото посетителят го избута настрани и бързо влезе в кабинета.

Беше облечен в червено-черната униформа на дворцовата стража, но на петлиците му блестяха златните фенери на сигналист. Млад, едва двайсетинагодишен и кипящ от усърдие като всеки новак. Личеше, че идва право от кулата, току-що е захвърлил дебелия кожух и още трепери от студ, а по веждите му проблясваха топящи се кристалчета скреж. В дясната си ръка стискаше навит на руло пергамент.

Часовият — едър, брадат ветеран от стражата — се поколеба за секунда, но само промърмори тихичко някаква едносрична ругатня и се върна на мястото си. А младокът, изчервен от вълнение, вече бързаше, почти тичаше към писалището на канцлера.

Оставаха му само две крачки, когато вдървените от студа мускули го подведоха. Кракът му се заплете в някаква невидима гънка на дебелия килим, той залитна, посегна да се хване за ръба на писалището и разперените му пръсти блъснаха отворената мастилница.