Любомир Николов: Наследникът

— Както винаги, давате воля на горещата си теранска кръв, ваше величество. — Канцлерът умишлено стъпваше на ръба на оскърблението и видя, че играта му е успешна: кралицата отвори уста… и премълча. — Да смажа Де Феро, казвате. Позволявам си да ви поправя: ние да ги смажем. Както сама изтъкнахте, лодката ни е една. И властта е у нас. Ние с вас сме регентите на принц Борги…

— Принц Ламборгин! — яростно го поправи кралицата.

Берилиус леко сведе глава.

— Да, простете ми. Ние с вас сме регентите на принц Ламборгин. Можем да не броим онова мекотело, херцог Касини. Формално имаме пълната власт да извършим каквото си пожелаем. Но вие сама разбирате — никоя власт не е безгранична. Ето, погледнете например мен. Ще ми даде ли канцлерската власт силата да рипна от Селена на Тера като онзи герой от смешната детска песничка? Не, разбира се…

Той забеляза нервната тръпка в ъгълчето на устните на кралицата и побърза да заговори по същество.

— Но извинявайте, аз се отплеснах. И тъй, за Де Феро. Няма съмнение, че можем да пратим войска срещу тях. Можем дори да изтрием от лицето на Селена целия им род… ако ударим решително и не им оставим време да съберат наемници с огромното си богатство. Но това ще е пагубно за нас, ваше величество.

Берилиус замълча и кралицата не устоя на любопитството.

— Защо?

— Защото властта ни се крепи на две неща: страхът и доверието. Не можем да си позволим да избиваме благородници без основателна причина — например държавна измяна или друго тежко престъпление. Сторим ли го, аристокрацията ще се изправи срещу нас. Колкото и да е неприятна истината, не бива да си затваряме очите пред нея: ние с вас не сме особено популярни като регенти и в близките години ще трябва да стъпваме на пръсти. Направим ли и една погрешна крачка, рискуваме да избухне бунт, от който ще загубят всички. И най-вече ние с вас, защото става въпрос за главите ни.

Канцлерът пак помълча, вгледа се в замисленото лице на кралицата и продължи.

— Има обаче още една, по-сериозна причина да се въздържим от масиран удар срещу Де Феро. Да допуснем, че сме унищожили целия род и сме завладели неговите огромни богатства, без да раздразним аристокрацията. И тук изниква съдбоносният въпрос: можем ли да овладеем тази търговска империя, или след като я обезглавим, тя ще се разпадне? Ще намерим ли управници от ранга на стария херцог и Грималда? Боя се, че не разполагаме с подобни хора. А рухването на империята Де Феро означава крах на зърнените доставки. Казват, че всяко кралство е само на три дни глад от революцията. Това е горчивата истина, ваше величество. Не можем да си позволим дори три дни прекъсване на снабдяването — отново стигаме до заплаха от бунтове, само че на простолюдието. Както виждате, ние сме между Сцила и Харибда, както е казвал античният философ Одисей.

— Тоест, намирате си оправдания да не вършите нищо — жлъчно подметна Филомена.

Мускулчетата по челюстта на Берилиус затрептяха, но гласът му си остана все тъй спокоен, мек и любезен.

— Върша каквото е необходимо и поемам рискове в рамките на разумното. Не е нужно да унищожаваме рода Де Феро, ако можем просто да го оставим без наследник. Това би било…

— Само че наследникът ви се изплъзна между пръстите — грубо го прекъсна кралицата. — Вашият прехвален Риго се оказа пълен некадърник. Мириам и детето са изчезнали нейде из дивите области между Клавиус, Тихо и Кювие. С всеки изминал час следата им изстива все повече. Рано или късно ще се доберат до някой от многобройните търговски пунктове на Де Феро по крайбрежието и стават недостъпни за вас. Имате ли начин да ги откриете?

Берилиус отвори уста да каже нещо, но само дълбоко си пое дъх и го изпусна в дълга, бавна въздишка. После едва забележимо разпери длани.

— Успехът никога не е гарантиран, ваше величество. В живота понякога има провали и трябва да се примиряваме с тях. Вече никой не е в състояние да открие бегълците, освен ако обявя всеобщо издирване, а това би било крайно неразумно. Колкото до Риго… мисля, че сте несправедлива. Той стори всичко възможно и постигна частичен успех. Няма сила на този свят, която да стори повече.

Изведнъж му се стори, че очите на кралицата се разширяват, впиват в него поглед като плетеница от отровни корени, проникващи до дъното на душата му.

— Има — изрече тя съвсем тихо, но гласът й сякаш отекна като среднощна камбана в стихналия кабинет.

Борейки се да запази душевно равновесие под този змийски поглед, Берилиус изкриви устни във фалшива усмивка.