Любомир Николов - Наследникът

Прискърбните резултати не закъсняваха. Мнозина от горделивците ставаха жертви на проклятието още по обратния път към Яфа. Случваше се да рухнат преди да са извървели и десет километра, разтърсвани от треска, жестоки стомашни колики, вътрешни кръвоизливи и непоносимо главоболие. Стотици крайпътни кръстове бележеха местата, където бяха издъхнали тия самоуверени люде. Други със сетни сили се добираха до града и оставаха да лежат в лечебницата, където благочестивите монаси се опитваха да им помогнат, ала не можеха да сторят нищо повече от това да им дават целебни отвари и да мажат с облекчаващи мехлеми дълбоките язви, които се отваряха по телата им.

Впрочем в интерес на истината би трябвало да се каже, че твърде често тия страдания засягаха и най-смирените сред поклонниците. Болногледачите се утешаваха с мисълта, че от техните старания зависи съвсем малко — останалото е дело на Всевишния и оцеляват единствено праведните.

Ортодоксалните привърженици на Белия път осъждаха поклонението като заблуда на християнската църква. Не е логично, изтъкваха те, мястото, където е загинал един от пророците на общочовешката вяра, да се тачи повече от други подобни места. Това е нелепо суеверие, което би могло да се приеме със снизхождение, ако не водеше до толкова пагубни резултати. Християните възразяваха, че става дума за място изключително и велико, където чрез гибелта си Божият син е изкупил греховете човешки, и където Всевишният е стоварил цялата сила на своя гняв заради стореното там злодеяние. И като доказателство сочеха самите страдания на поклонниците, причинявани несъмнено от сила, надхвърляща всичко познато на този свят.

Имаше и еретични твърдения — например че оцеляват не най-праведните, а най-младите и силните. Практиката сякаш донякъде потвърждаваше това, ала както можеше да свидетелства брат Финеган, нерядко силата на духа успяваше да възтържествува над телесната немощ и постепенно да върне към живота страдалци, стигнали до самия праг на смъртта.

Така бе станало с отец Амвросиас.

Финеган си го спомняше: дребен, с почти безплътно тяло под избелялото расо, с оредяла от болестта коса и брада, ала крепък по дух. Той така и не прие да го придържат — камо ли да го носят — докато бавно куцукаше по калдъръмените улички към пристанището, подпирайки се на стара, излъскана от употреба тояга. Моряците от „Елпида“ го приеха с благоговейна почит, Алексис и барба Яни се втурнаха да му целунат ръка, а капитан Василиадис настани светия човек в собствената си каюта.

Странно, още щом стъпи на шхуната сред сънародници, старият игумен изведнъж се изпълни с живот и лицето му грейна. Макар че му предложиха да си полегне, той остана горе — бъбреше с моряците за разни дреболии, обикаляше тясната палуба, оглеждаше любопитно мачтите и такелажа, и вдишваше с наслада свежия морски въздух.

Същия ден отплаваха от Яфа.

1 юли 1542 г. на Петата епоха

Един ден по-късно плаваха източно от Кипър с лек попътен вятър. Свечеряваше се, в бледомастиленото небе изгряваха едри южни звезди, а в далечината отляво блестяха двата фара на Фамагуста. Ято делфини се носеше стремглаво пред носа на шхуната, Нико им подвикваше от време на време, а те му отговаряха със своето странно цвърчене, напомнящо човешки смях.

Пускайки облачета дим от лулата си, капитан Василиадис стоеше на руля; останалите бяха насядали около почетния пасажер с калаени канчета в ръце и отпиваха бавни глътки гъсто червено вино от Родос. Беше една от ония вълшебни вечери, когато залезът събира цялата прастара магия на средиземноморския свят. Не говореха много и все пак имаха чувството, че водят дълбока и мъдра беседа, изразявана с погледи, помръдване на рамене и тихи въздишки.

— Ето братя мои — изрече по някое време отец Амвросиас с тих, мечтателен глас. — Такъв свят е сътворил Всевишния за наше обиталище. И такъв би бил целият, ако човешкият род не се бе поддал на безумието да прекроява всичко по своя мярка.

Барба Яни изсумтя одобрително, а Финеган прошепна стихове на някакъв древен, отдавна забравен поет:

Незнайно защо, стиховете раздразниха игумена — може би защото към края Финеган бе повишил глас, за да надвика шума, който вдигаше Нико.