Любомир Николов - Наследникът

— Вие, англиканците, сте станали досущ като юдеите — рязко каза отец Амвросиас. — Те до ден-днешен наричат своя родина ония опустошени земи между Яфа и Мъртво море, а вие вече петнайсет века оплаквате изчезналата си Англия и вярвате в съществуването на Правия път, който може да ви отведе отново до нея отвъд пределите на света.

Магията на вечерта сякаш се изпари. Финеган усети как в гърдите му се надига горчилката на ответно раздразнение.

— Вярвам в Правия път, отче — отвърна той малко по-остро, отколкото му се искаше. — Още преди хиляда и осемстотин години го е предрекъл самият Джон Оксенфордски, един от най-тачените светци на нашата вяра.

За негова изненада старият игумен се засмя.

— Та кой отрича това, чадо мое? Да, Правият път съществува и истинни са словата на Агиос Йоаннис — Свети Джон, по вашему. — Той се позамисли и продължи с малко по-различен тон, сякаш четеше от книга: — Затова мъдреците сред людете казвали, че Правият път трябва нейде да съществува за ония, на които е дадено да го открият. И учели другите, че там, където новият свят се извива надолу, древният път към спомена за изгубения Запад продължава право напред като величав и невидим мост, за да стигне чак до Валинор, откъдето Валарите продължават търпеливо да гледат как се развива историята на този свят. Ала мъдрост е нужна, за да разберем тия слова, заобиколно говорят те, досущ като откровението на неговия съименник Йоан Евангелиста. Не за изгубената ви Англия става дума — там е вашата велика заблуда — а за късче от рая, що Всевишният е оставил извън света, и все пак достъпно за силните духом, а с каква цел го е сторил, туй едва ли ще узнаем някога.

— Не давайте ухо на нелепи измислици, свети отче — подхвърли Василадис откъм руля с малко неясен глас, защото продължаваше да стиска лулата със зъби. — Всичко това са само моряшки легенди и нищо повече.

— Не е вярно! — разпалено възрази Финеган.

— Не е вярно — изрече едновременно с него игуменът и благият му глас прозвуча много по-убедително от страстта на монаха.

Двамата се спогледаха изненадано и в този момент получиха подкрепа оттам, откъдето най-малко я очакваха. Сред тишината на вечерното море от носа долетя оглушителният рев на Нико:

— Има го! Има го! Те ми казаха!

— Какво има и кой ти го е казал? — навъси се капитанът.

— Път над морето! — продължаваше да се дере все тъй гръмогласно брат му. — Делфините ми го казаха, те всичко знаят. Плували са по него!

— Я млъквай, да не ти тегля един по врата! — закани се Василиадис по-скоро по навик, отколкото с действително намерение да приведе в действие възпитателната мярка. — Какво си ревнал като разгонено магаре? Имай малко уважение към Божиите служители. Само делфините са ти в устата, а като стане дума за работа…

— Не си прав, братко Йоргос — упрекна го меко отец Амвросиас. — Сам Господ наш Исус Христос е повелил: „Пуснете децата да дойдат при мен и не ги спирайте, защото Божието царство принадлежи на такива като тях. Истина ви казвам: който не приеме Божието царство така, както го приема едно дете, никога няма да влезе в него.“ Тъкмо от тия люде е твоят брат и Бог е в душата му, ако и момъкът да не го осъзнава.

Василиадис мълчеше, но от самото му мълчание лъхаше непобедим скептицизъм. Накрая той тръсна глава и решително заяви:

— Прощавайте, отче, но вече над трийсет години плавам по морето и ще ви кажа едно: на тоя ваш прав Път няма да повярвам, додето не го видя с очите си.

— Не си единственият — усмихна се игуменът, после изведнъж стана сериозен. — Нима мога да те упрекна, след като сам Спасителят е проявил снизхождение към неверието на своя апостол Тома? Е, добре, капитане, знай, че Правият път съществува наистина и преди сто и трийсет години неколцина храбри монаси са отплавали по него и са се върнали. Пристигнем ли в Света гора, ще видиш и доказателство. Ала спомни си словата на Исуса: „Блажени са тези, които без да видят, са повярвали“. — Той посочи към Нико. — Блажен е сред нас единствено този момък, понеже няма и капка недоверие в душата му, та вярва на тварите Божии, ако и да не е видял каквото те му разказват.

Сетне отец Амвросиас смени темата и така и не успяха да го накарат да заговори отново за Правия път. Той умееше да бъде колкото благ, толкова и упорит.

7 юли 1542 г. на Петата епоха

Лъчите на безоблачно лятно утро хвърляха злато по трептящите води на Светогорския залив. Извисен като могъща крепост на триста и трийсет метра над морето, манастирът Симонопетра разкриваше изумителна гледка към шеметната бездна отдолу, към спокойните води на залива и обгърнатите в мараня очертания на полуостров Сидония отсреща.