Любомир Николов - Наследникът

Мокър и изтощен слязъл рибарят на спасителния бряг и с бавни стъпки поел към къщичката си. А когато влязъл, много се учудил, че щурецът не го посреща както друг път с песента си. Запитал се къде ли е изчезнал мъничкият му приятел.

Ала само котаракът Михалис знаел, че храбрият щурец вече свири на златно бузуки горе в рая.

Когато приказката свърши и отец Амвросиас уморено се облегна назад на напечената от слънцето стена, Финеган не издържа на нетърпението.

— А къде е книгата с указанията на Свети Джон, отче? Оставили ли са писмени спомени онези монаси? Стигнали ли са до Валинор?

Игуменът поклати глава.

— Уви, и книгата на Свети Джон, и спомените на онези монаси изгоряха в пожар преди четирийсет години. Тогава бях още послушник и добре помня как се борихме с огнената стихия. По-голямата част от библиотеката оцеля, но не и това, за което питаш, братко мой. Останали са някои откъслечни преписи — тях ще ви предоставя, макар да са кратки и загадъчни поради своята несвързаност. И за да отговоря на твоя въпрос — не, не са имали щастието да стигнат до Валинор. В един от преписите се разказва, че на пътя им се изпречил мрачен остров, наричан Островът на съня. Четирима от монасите слезли на брега и останали там навеки, унесени в непробудна дрямка. Останалите четирима сметнали това за лоша поличба и се върнали обратно по небесния път с намерението някой ден отново да тръгнат по него. Ала това не им се удало и споменът за тяхното пътешествие постепенно потънал в забрава.

Слънчевият ден изгасна изведнъж и Финеган отново се озова в сумрачната капитанска каюта. Пламъчето на фенера хвърляше трепкаща жълта светлина по страниците на дневника.

Последните записки бяха съвсем кратки, надраскани набързо с трепереща от вълнение ръка.

9 юли 1542 г.

Плаваме край бреговете на Пелопонес с отличен попътен вятър. „Елпида“ се носи стремително по вълните — същинска ловджийска хрътка. Нико час по час крещи като изоглавен и от заливите прииждат нови и нови делфини. Съпровождат ни и не се отделят като стадо около пастир.

12 юли 1542 г.

Минахме Гибралтар. Делфините продължават да ни водят. Нико лежи на носа, слуша ги как цвърчат и им отвръща със същите странни звуци. Твърди, че Правия път е съвсем близо.

Същият ден вечерта.

Ние сме на Правия път! Всемогъщи Боже, това не може да се опише!

Натъкмихме платната…

Изумителната картина се появи изведнъж пред мисления поглед на Финеган. Слънцето потъваше зад хоризонта на безбрежния океан, обливайки вълните му с блясък на разтопен метал, небето се обагряше в пурпур и виолет, „Елпида“ се носеше с издути платна право към залеза… и ненадейно над морската шир отекна възторженият крясък на Нико. Вкаменени от смайване хората видяха как пред тях първите делфини от ятото се издигат над водата и продължават напред, все по-нагоре и по-нагоре към огненото око на слънцето. Сетне самата шхуна се отлепи от вълните и тласкана от незнайна сила полетя през простора по ивица морскозелено сияние…

Видението продължи само миг и изчезна. Финеган дълго седя потресен, впил невиждащ поглед в дървената стена пред себе си. Накрая разтърка очи и отново приведе глава над дневника.

16 юли 1542 г.

Минахме Острова на съня. Отдалече видяхме кораби, закотвени около него, някои вече в пълна разруха. През далекогледа ми се стори, че забелязвам на брега проснатите тела на моряци. Не се приближихме.

18 юли 1542 г.

Иззад хоризонта се надига върхът на Бялата планина. Всички сме обзети от трескава възбуда, особено Финеган. Той ни кара да повтаряме магическо заклинание за Валарите: Елен сила лумен оментиелво.

19 юли 1542 г.

Брегът на Валинор е пред нас.

Прекрасно!

Прекрасно!

Няма думи в човешкия език, за да се опише!

Увлечен от усилието да възстанови собственото си минало, Финеган бе забравил за предпазливостта. Бе забравил за коварните капани в паметта си, готови да се захлопнат при всеки по-дързък спомен за крайната цел на пътешествието. Без да осъзнава, устните му страстно нашепваха редове от поемата на Свети Джон:

Всичко това — заедно с още спомени за Прохода на светлината Калакирия, за Вечния чертог и Хранителите на човешките съдбини — прелетя през съзнанието му като проблясък на мълния в непрогледна нощ, разкриващ един цял вълшебен, неописуемо прекрасен свят. Ала човешкото съзнание и човешката душа не бяха създадени за тъй безгранична прелест — те не можеха да я поемат докрай, без да се пръснат на хиляди късчета.