Любомир Николов - Наследникът

Дългото потресено мълчание продължи сякаш цяла вечност, нарушавано само от далечния звън на празничните камбани. Хората имаха чувството, че вече летят в небесата, понесени от вълшебни сребърни платна.

Накрая капитан Василиадис се изкашля с усилие и дрезгаво проговори:

— Прости ми, свети отче, но си избрал погрешно… освен може би брат Финеган. Грешни, прости и неуки моряци сме ние — нам ли се пада подобна велика чест? А дори и да ни се полага, имаме ли вярата и мъдростта да преуспеем в святото начинание?

Благата усмивка на отец Амвросиас мигом изчезна.

— Не изпадай в богохулен грях, моряче! — строго отвърна той. — Ни едно Божие творение не е по-незначително от което и да било друго, и най-вече това се отнася до людете. Велик е човек не с богатство, сан или слава, а единствено с вярата и делата си. Та нима Симон-Петър не е бил неук и беден рибар, нима самият Спасител не е бил прост дърводелец? Затуй ще ти разкажа сега една приказка, а ти слушай и вразумявай, понеже не за деца са създадени приказките, а за да се съхрани в тях мъдростта на народите.

Преди много-много години в малка къщичка край брега на Егейско море живял беден рибар със своя котарак Михалис. Всеки ден той излизал с лодката си в морето да хвърли мрежите, а когато вечер се връщал с улова, посрещала го радостна песен. Защото в къщичката, зад гърненцата със сол, мащерка и чубрица върху високата лавица, живеел един весел щурец, който по цял ден свирел на бузуки. И тъй чудесна била песента му, че дори Свети Николай от иконата в близкия параклис се усмихвал колчем я чуел.

Така се минавали година подир година. Рибарят продължавал да излиза в морето, котаракът Михалис чакал на прага да го посрещне и да се отърка в краката му, а щурецът все свирел и свирел на звънкото си бузуки.

Ала подир време щурецът остарял. Попрегърбил се, честичко боледувал, кашлял задавено зад гърненцата, а песента на бузукито му се чувала все по-рядко. Понякога, когато оставали само двамата, слизал при Михалис и тихичко му се оплаквал от болежките си.

През един есенен ден над Егейско море връхлетяла страховита буря. Дъждът се леел като из ведро, вълните с рев блъскали брега, сивите облаци слезли ниско и сякаш се слели с бушуващите талази. Михалис лежал сгушен край изгасналото огнище и се ослушвал да чуе стъпките на стопанина, ала рибарят не идвал. Когато паднала нощ, котаракът въздъхнал:

— Лоша работа. Май ще останем самички, приятелю щурец. Види се, че морето е решило да погуби нашия стопанин.

Горе на лавицата щурецът се поизкашлял и попитал:

— Няма ли кой да му помогне?

— Сега само Свети Николай може да го спаси — рекъл Михалис. — Чувал съм, че той помага на моряци в беда.

— Ами какво чакаме щом е тъй? — развълнувал се щурецът. — Да вървим да го помолим за помощ!

Ала котаракът Михалис само погледнал навън през прозорчето и поклатил глава. Той никак не обичал да се мокри.

Тогава щурецът с пъшкане се надигнал от мъничкото си легло, нахлупил шапка, вързал си шал, взел бастуна и закуцукал под проливния дъжд към параклиса.

В параклиса било тихо и тъмно, само една свещичка мъждукала пред иконата на Свети Николай. Щурецът се прекръстил, поклонил се и рекъл:

— Свети отче, дошъл съм при теб с молба от сърце. Помогни на нашия рибар да се завърне жив и здрав от морето.

Погледнал го Свети Николай, почудил му се, а после отговорил с въздишка:

— Късно си дошъл, драги приятелю. Вече нищо не зависи от мен, а от Свети Петър. Нека попитаме него.

Той погледнал нагоре и се провикнал:

— Хей, Петре! Отворил ли си райската порта?

И от небето долетял гласът на Свети Петър:

— Отворена е, отворена!

Свети Николай отново въздъхнал и разперил ръце.

— Нищо не мога да сторя, драго щурче. Щом портата е отворена, някой трябва да мине през нея.

Замислил се щурецът и изведнъж предложил:

— А защо аз да не мина през нея? Вече съм стар и малко ми остава на този свят.

Като го чул, Свети Петър така се смаял, че надникнал от небето. Погледнал го, намръщил се и казал строго:

— Какво ще правиш ти в рая? При нас ангелите поне знаят да пеят. А ти?

Хванал тогава щурецът старото си бузуки и засвирил така, както никога през живота си. Тъй омайна била песента, че Свети Петър не издържал, усмихнал се и махнал с ръка:

— Хайде, минавай по-бързо, додето не съм размислил.

А сред мрачното море рибарят отчаяно се борел с вълните и вече си мислел, че ще загине. Но ненадейно в нощта пред него се появила лодка, огряна от неземна светлина и на кормилото й седял белобрад старец с бели дрехи. Прекръстил се рибарят, защото познал, че това е Свети Николай. Сграбчил въжето, което му хвърлил старецът, вързал го за носа на своята лодка и усетил как мощна сила го влачи през бурните вълни към брега.