Любомир Николов - Наследникът

— Боя се, че се заблуждавате. Това са стотици и стотици километри дива, безлюдна и негостоприемна област. Кой би могъл да издири игла в подобна купа сено?

— Неживия — все тъй тихо отговори Филомена.

Канцлерът пребледня.

— Откъде знаете?

— Няма значение откъде знам. Важното е, че нямаме друг печеливш ход. Длъжни сме да рискуваме. Или греша?

Берилиус мълчеше.

— Покажете, че сте мъж, Берилиус — повиши глас кралицата. — Престанете с тия ваши предпазливи подмолни игри и направете необходимото. Не го ли сторите — аз ще го сторя.

В кабинета натегна плътно, зловещо мълчание. Усещайки как сърцето му блъска в гърдите, Берилиус вдигна поглед към препарирания дългозъб. Стори ли му се, или жълтите очи наистина го гледаха със злобна насмешка, сякаш казваха: Добре дошъл на стената, приятелю по съдба.

И все пак Филомена бе права. Оставаха му само две възможности: да се признае за победен от мъртвия Кастий Де Феро, или да потърси помощ от някого… от нещо , за което не смееше и да помисли. Нещо , скрито като вековна тайна в най-дълбокото подземие на двореца.

Изведнъж откри, че диша немощно и забързано, сякаш втренченият поглед на Филомена изпиваше въздуха от дробовете му. Когато намери сили да проговори, гласът му прозвуча сухо и пресекливо като едва доловим ветрец в пладнешка жега.

— Добре — каза той и повтори малко по-силно. — Добре, ще го сторя… и Черния да ни е на помощ.

Коленете на Финеган се подкосиха. Все тъй без да отлепва длани от плота на писалището, той тежко се свлече на стола и в този момент с него се случи една удивителна промяна, която са отбелязвали през вековете мнозина люде, били те учени или неуки.

Такава е природата на странната човешка душа, че най-силно се бои от неизвестното. Казват, че страхът от страданието е по-лош от самото страдание. Стъпки пред прага, глух вик в нощта, тайнствено шумолене зад стените, звън на стомана или просто зловеща тишина — всичко това поражда у нас непреодолима, всеобхватна боязън, стигаща понякога до такъв пароксизъм, че сковава духа и тялото. Ала появи ли се реална заплаха — та била тя и смъртоносна — при повечето хора този ужас изчезва, оставяйки на свое място две чувства: нормален човешки страх и готовност за действие, надделяваща над страха.

Точно това се случи със самотния мъж на опустялата шхуна. Осъзнаването на невъобразимото положение, в което бе попаднал, всъщност го ободри и първата мисъл, която мина през главата му бе, че щом корабът някак е стигнал дотук, трябва да има и начин да се върне обратно към човешките брегове. Безбройните загадки около плаването на „Елпида“ и изчезването на нейния екипаж вече не толкова го тревожеха, колкото го изпълваха с парещо любопитство.

Той отново прелисти дневника няколко страници назад и зачете:

28 юни 1542 г.

До Яфа се добрахме с човек по-малко, но се наложи да сгъстим вахтите. От Нико няма кой знае каква полза, а Алексис и барба Яни вече мърморят. Реших да наема нов човек на мястото на Абдул, макар че в тукашното пристанище се е сбрала най-некадърната морска пасмина.