Дейвид Фарланд - Родена магьосница

Габорн се надигна, вдиша дълбоко и отчаяно започна да сваля пръстта от лицето си. Седна, както беше гол, и изплю пръстта от устата си.

Боботенето секна и една канара бавно се затъркаля по склона към малката група хора.

Бинесман посочи с тоягата си към надигналите се от пръстта парчета кости. Намръщи се, клекна и ги загледа.

— Получи си отговора.

— Но какво означава това? — попита Габорн.

Бинесман се почеса по брадичката.

— Земята говори на теб. За теб какво означава?

— Не съм сигурен — отвърна Габорн.

— А ти помисли — каза Бинесман. — Отговорът ще ти дойде. Довери се на усета си. Довери се на Земята.

И поведе вайлда си надолу по склона.

Габорн запълзя наоколо и започна да вдига парчетата кости и да ги оглежда, сякаш се надяваше да прочете някакво изписано на тях послание. Йоме взе наметалото му и го загърна с него.

— Кости в земята… — мърмореше Габорн. — Мястото на костите под земята. Търси „Мястото на костите“.

Не й беше нужен чародеят, за да й го преведе. Габорн, разбира се, трябваше да го разбере: Земята го е отхвърлила, отхвърлила е молбата му. Йоме прошепна:

— Земята ще се покрие с кости.

Габорн се спря, притиснал един кучешки череп до гърдите си.

— Не! Изобщо не е това!

Йоме го прегърна, понечи да го притисне до себе си и да го утеши.

Габорн бе дал всичко, на което бе способен, за да бъде Земен крал. Не беше хладнокръвен. Не беше корав. Не беше воин. Ако се бе оказал едно от тези неща, тя никога нямаше да го обикне.

Но грешките му най-вероятно щяха да донесат гибел за всички тях.

„Достатъчно ли съм силна, за да го подкрепя въпреки това?“ — зачуди се тя.

— Какво ще правим сега, обич моя? — попита Йоме.

Габорн просто седна на земята, гол под наметалото, с което го беше загърнала.

— Първо трябва да предупредим Скалбейрн и останалите ми войски, че съм изгубил силите си. А после ще направим това, за което настоява Земята.

— Проблемът е — каза Върховният маршал Скалбейрн, докато двамата със сър Хондлър яздеха през нощните гори в преследване на халите — че Габорн обича хората си твърде много, а Радж Атън своите — твърде малко. — Скалбейрн беше получил някакво загадъчно предупреждение от Габорн, който бе потърсил убежище в Балингтън, и двамата с Хондлър още се мъчеха да го осмислят.

Маршал Хондлър отвърна:

— Нищо добро няма да излезе от това, помни ми думата. На хората все не им стига само да посадят семената на собствената си гибел. Не, те първо ще си разкопаят и наторят почвата, после ще плевят и поливат крехката фиданчица, докато плодът й не узрее съвсем.

Върховният маршал Скалбейрн се изсмя на коментара му.

— Никой няма съзнателно да ухажва бедата. — Хондлър пришпори коня си пред Скалбейрн, хвана един дълъг клон и го пусна така, че той изплющя в лицето му, явно като отмъщение за присмеха.

— Ах, ранен съм — каза Скалбейрн.

— Съжалявам.

— Ако това е най-голямата рана, която ще получа тази нощ, ще съм ти благодарен за нея — отвърна Скалбейрн.

Подготвяше нова, скорошна атака срещу халите. Искаше да стигне до малкия хълм, на който сър Скерет, далекогледецът, бе запалил сигналния фенер в знак на предупреждение, но нито една проклета горска пътека не водеше към това хълмче. Нощта все още беше облачна и толкова високо сред планините Брейс мъгливият дъжд обръщаше на сняг.

— Хората ухажват бедата по сто начина — заяви Хондлър. — Например забелязал ли си колко лесно може човек да превърне една добродетел в порок?

— Тоест?

— Ами например, като малък познавах една жена, която беше толкова благодетелна, че всички я хвалеха. Печеше хляб за бедните, раздаваше пари на бедните, кравата си даде… накрая и къщата. Накрая взе да проси по улиците и една зима така си умря, бездомна. Така нейната добродетел се превърна в порок, който я съсипа.

— Разбирам — каза Скалбейрн. — И смяташ, че това става често?

— Аха. Но историята ми не свършва дотук: значи същата тази жена имаше син, който като разбра, че си е загубил наследството, тръгна из околностите като разбойник и обираше всеки, който му падне. Никой не можеше да го хване и той си въобрази, че е някакъв удивително велик крадец, и взе да се перчи: „Ех, какъв голям разбойник съм!“ Точно така грачеше на ортаците си в момента, в който се промъкнах до бивака му и забих стрела в гърлото му.