Дейвид Фарланд - Родена магьосница

Всички те бяха лесни цели — слепи хали, ранени хали, бягащи хали. Неговите Свободни рицари гонеха чудовищата и им нанасяха сеч, за каквато не беше и сънувал. Девет хиляди хали за четири часа, по последни сметки. Към рицарите му се бяха присъединили различни Владетели на руни от Мистария, Флийдс, Хиърдън — дори Непобедими от Индопал, мъже, които едва до тази сутрин бяха негови смъртни врагове.

Скалбейрн щеше да си спечели място в историята. Бардовете щяха да възпеят победата на Габорн при Карис и името му вече завинаги щеше да се свърже с това на Земния крал. Колко величествено щеше да звучи, щом се запее под съпровода на гайдите и барабаните — дивият щурм в нощната буря.

Разбира се, истината за тези подвизи не беше и наполовина толкова възбуждаща или опасна, колкото бардовете може би щяха да я възпеят. Всъщност халите бягаха по курс успореден на хубав път. Фургонджиите от Карис караха бързо тежките си фургони, пълни с пики и храна до предните постове на юг, за да подсигурят хората му. Рицарите му имаха достатъчно време, за да си поемат дъх, да се превъоръжат и да набележат следващите си набези.

Тук сред планините, разбира се, теренът го притискаше. Но също така притискаше и халите.

Чудовищата бягаха само на къси отсечки и покриваха не повече от двайсет мили на час. И колкото по-нависоко се изкачваха в студената планина, толкова по-летаргични ставаха и се движеха може би с половината от обичайната си скорост.

— Има някакво малко сечище вляво от нас — каза Скалбейрн.

— Видях. Само че води по-скоро до дере, отколкото до поляна.

— Аз видях поляна — възрази Скалбейрн. Хондлър наистина беше опак, инат човек. — Ще ти докажа.

Хондлър въздъхна тежко, което щеше да му докара бой във всяка друга войска. Но при Свободните рицари неуважението към началника беше толкова обичайно, колкото бълхите във войнишките одеяла. Хондлър обърна коня си към „поляната“ на Скалбейрн.

Дере си беше, разбира се. На четвърт миля надолу се простираше лъкатушеща клисура, а ордата хали се стичаше през нея като придошла вода.

Бяха като кипнала маса. В Интернук в края на есента змиорките започваха да плуват към изворите на река Орт. Като момче Скалбейрн беше виждал змиорки толкова нагъсто, че скриваха от очите му камъчетата по плиткото речно дъно. Халите, напиращи през клисурата долу, му напомниха за онези змиорки, едновременно отвратителни и привличащи.

Отново блесна мълния, този път още по-далече. Халите не объркаха и една стъпка. Бурята отминаваше.

Но в този кратък блясък той успя да види чудовищата по-добре. Бягаха хиляди оръженоски. При Карис чудовищата бяха носили оръжия — огромни, дълги по дванайсет стъпки мечове, тежки колкото кон, или тояги с куки, с които можеха да свалят ездачи от седлата или хора от крепостните стени. Но сега като че ли половината от халите бяха изоставили оръжията си.

Сред оръженоските се мяркаха виячи — светлокожи паякообразни същества, които и сега от време на време се спираха, за да нададат зловещите си писъци.

Малко лепкави бяха останали живи. Те се движеха по-бавно от другите два вида и изглеждаха по-малко склонни да се бият. Мъжете на Скалбейрн вече бяха избили повечето от тях.

Но най-страховитите между халите бяха пурпурните магесници. Отличаваха се лесно. Руните, жигосани по черепите и краката им, блестяха смътно като светлината на горещи въглени сред потънало в пепел огнище.

Една пурпурна магесница долу се затича напред и изведнъж зарови подобната си на лопата глава в земята, започна да копае с крака и се заби под повърхността.

Цялата тази работа стана толкова бързо, че Скалбейрн едва повярва на очите си. Но беше виждал по същия начин глигани да се крият под горската пръст. Прогнилите дървета и почвата по дъното на клисурата осигуряваха добро прикритие — дори за чудовище, тежащо дванайсет тона.

— Видя ли? — попита Скалбейрн. Още докато го казваше, друга пурпурна магесница се зарови под земята, после още една. Оръженоските все още като че ли продължаваха да бягат слепешком.

— Виждам — отвърна маршал Хондлър. — Устройват засада.

Също като глиганите в гората. Надигаха се изпод храстите, щом чуеха човешки стъпки или конски тропот, и разкъсваха с бивните си.

Скалбейрн погледна на север, където клисурата се скриваше зад поредния хълм. Пиконосците му все още бяха на около две мили назад. Все още далече от белята. Засега.

На юг брегът на клисурата се виеше по-нависоко. Бреговете бяха стръмни, измамни. Човек на кон трудно можеше да се надява, че ще преодолее тези склонове.