Дейвид Фарланд - Родена магьосница

— Благодаря — отвърна Габорн.

Пришпори коня си напред в тъмното, покрай мъжете и под буковите дървета. Приятелите му препуснаха след него. Изпрати ги пълна тишина. Нощта ставаше студена, дъхът излизаше от ноздрите му като мъгла.

Усети, че се е задъхал от страх, че всеки момент ще се разплаче. След още една миля, където ниските хълмове се сливаха, той дръпна юздите и другите спряха зад гърба му.

— Време е — каза Габорн на малката група. — Трябва да поговоря със Земята.

— Толкова скоро ли ще се опиташ? — попита Бинесман. — Сигурен ли си? Земята отвърна силите си от теб само преди два часа. Не разбираш ли, че шансът ти за благоприятен отзвук е нищожен?

— Сигурен съм — заяви Габорн.

Имаше церемонии, извършвани от чародеите, на които обикновени хора не присъстваха. Габорн се обърна към групата си.

— Джюрийм, ти ще се погрижиш за конете. Ерин, Селинор, останете с него. Останалите, елате с мен.

Слезе от коня. От юг се трупаха облаци и отгоре светеше съвсем бледа, разпокъсана звездна светлина.

Йоме слезе от коня и колебливо го хвана за ръка.

— Сигурен ли си, че искаш да дойда?

— Да — отвърна Габорн. — Сигурен съм.

Бинесман хвана тоягата си и ги поведе; вайлдът вървеше по петите му. Минаха през едно тясно дефиле, по камениста пътека, оставена от кози и овце.

— Когато човек се обръща към Силите — почна да го съветва Бинесман, докато се катереха по пътеката, — когато търси тяхната благосклонност, трябва да е в подходящо състояние на ума. Не е достатъчно само да потърсиш благословията им. Трябва да си с чисто сърце и ясна цел. Трябва да оставиш настрана гнева си към Радж Атън, страховете си за бъдещето, както и себичните си желания.

— Опитвам се — каза Габорн. — Земята и аз искаме едно и също. Искаме да спасим моите хора.

— Ако можеш изцяло да възвисиш желанията си — каза Бинесман, — ще станеш най-могъщият чародей, който е познавал този свят. Ще чувстваш нуждите на Земята и ще се превърнеш в съвършения инструмент за тяхното изпълнение. Нейните защитни сили ще потекат към теб без никакви задръжки. Но ти многократно отхвърли потребностите на Земята. Тя ти възложи да спасиш семе на човечеството, но ти се стремиш да спасиш всички — дори такива като Радж Атън, за които знаеш, че са недостойни.

— Съжалявам! — прошепна Габорн. Но още докато го прошепваше, се зачуди; „А кой е достоен да живее? Дори да се върнат силите ми, кой съм аз, та да го реша?“

— Много по-сериозно от първото оскърбление беше второто. Даде ти се възможност да предупреждаваш своите подопечни за опасността. Но ти се опита да я поквариш, да превърнеш силите на съхранение в оръжие.

— Радж Атън нападаше хората ми — възрази Габорн.

— Изобщо не трябваше да Избираш него — каза Бинесман, — колкото и неизбежно да ти се струваше. Предупредих те да не го правиш. Но след като го Избра, не биваше да се опитваш да насочваш силите на съхранение срещу него. Това твое деяние е самият корен и същината на покварата.

— Никаква надежда ли няма? — попита Габорн. — Това ли искаш да ми кажеш?

Бинесман се обърна — звездната светлина се отрази в очите му — и заби тоягата си в земята. Беше се задъхал след изкачването.

— Разбира се, че има надежда — каза той твърдо. — Надежда има винаги. Ако на човек му липсва надежда, значи му липсва мъдрост.

— Но аз направих големи грешки — каза Габорн. — Изобщо не трябваше да разчитам на силата си. Сега го разбирам.

— Хм… — отвърна Бинесман и го погледна одобрително. — Разбираш го, но дали си го проумял? Искрено ли вярваш, че Земята ще те защити, или мислиш като Владетел на руни? Разчиташ ли на своите дарове?

Габорн отвърна замислено:

— Не взех даровете за себе си, а за да служа по-добре на своите хора. Не мога тепърва да се откажа от избора си. Даровете ми все пак могат да послужат на човечеството.

Бинесман пак изхъмка, после ги отведе на една малка поляна и изгледа Габорн изпод рунтавите си вежди. Очите му приличаха на студени черни камъчета.

Камъни бяха осеяли земята, но почвата миришеше богато, щедро. Беше място, където Габорн щеше да очаква да чуе песен на щурци или ситнещи из шумата мишки, или крясъците на бухали. Но само студеният вятър въздишаше над хълмовете.

— Това ще свърши работа — изръмжа Бинесман, смъкна се на колене и се изплю на земята. — С това възлияние от своето тяло, давам ти да пиеш, о, Господарко — каза Земният пазител. — Търсим твоята помощ в часа на своята нужда. — Кимна към Габорн и останалите. Всеки се изплю поред.