Дейвид Фарланд - Родена магьосница

Сякаш беше стоял, коленичил така, от часове, сякаш никога повече нямаше да помръдне. Беше се превърнал в статуя, в паметник на страданието.

Само облеклото му го издаваше. Носеше същите дрехи, чак до жълтия копринен шал, с който бе избрал да излезе на бой — знака на нейната благосклонност.

Над него се беше навело червенокосо момиченце с фенер в ръка и плачеше с цяло гърло. Двамата не откъсваха очи от мъртвеца, който толкова приличаше на Боренсон, че можеше да се вземе за негов брат.

— Боренсон? — колебливо му извика Мирима. Всичките думи на утеха, които си беше представяла, че ще й дойдат толкова лесно, сега заседнаха в гърлото й. Не можеше да си представи рана, която да предизвика толкова чистата болка, четяща се на лицето му. Попита по-тихо: — Какво е станало?

Той не я погледна. Не й отговори. Не беше сигурна, че дори я е чул. Стискаше слабините си с лявата си ръка, сякаш току-що го бяха изритали там.

Тя подкара напред и под копитата на коня й изпращяха смачкани жълъди. Когато приближи, разбра, че само й се е сторило, че не помръдва. Целият трепереше.

Беше чувала разкази за хора, видели нещо толкова ужасно, че се затваряли дълбоко в себе си и повече не проговаряли. Боренсон беше воин. Бяха го принудили да избие две хиляди Посветители в замък Силвареста. Деянието дотолкова бе сломило духа му, че след това беше напуснал службата при своя крал.

Пред нея стоеше на колене мъж с наранено и тяло, и дух. Трепереше и умът му беше празен. Толкова бе потънал в болката си, че дори не можеше да заплаче.

— Мирима — промълви той сковано и много сухо, без да откъсва очи от мъртвия. — Запознай се с баща ми.

По пътя на север от Карис Габорн все още надушваше мириса на война. Проклятията на злата магесница на халите се бяха просмукали в него като пушек от лагерен огън, лепнеха като потта в дебелата подплата под плетената ризница.

Пътят беше притихнал, призрачен. Нощта сякаш не се спускаше толкова отгоре, колкото се вдигаше като изпарения от дупките, осеяли полята. Не чуруликаха птици в здрача. Конските копита глухо тупкаха в разкаляната земя. Макар в свитата му да яздеха седем души, едва се чуваше скърцането на сбруи.

Стигнаха до някакво село. Доскоро Габорн знаеше името и на най-забутаното селце в кралството си, но паметта му беше угаснала със загубата на неговите Посветители в Синята кула.

Все едно. Селото беше пусто, само едно жълто псе се мотаеше по улиците, влачейки опашка. Никого нямаше да обиди с това, че е забравил името му.

Селото беше старо, скупчено нагъсто, със сгради от дялан камък. Някой гостилничар преди много време беше построил хан, който почти преграждаше пътя, може би защото си бе представял, че конниците по-вероятно ще спират, вместо да се опитват да го заобикалят. След това до хана бяха изникнали няколко дюкяна, а около дюкяните — къщи.

Конските стъпки закънтяха по-силно по улиците. Габорн чу как дрънченето на ризницата му отеква от каменните стени.

Селото лежеше притихнало, обвиняващо. Не играеха деца по улиците. Не се караха свадливи съседки през оградата. Не мучаха крави, подканящи доячките да седнат на столчетата. Не се виждаше стопанин, размахал брадвата да насече дърва за вечерния огън. Не излизаше дим от комините, понесъл съблазнителната миризма на печени кокошки.

Не кънтяха чукове. Звезди не пронизваха облачното небе. Не се чуваше детска песен.

„Ето как ще изглежда светът — помисли Габорн, — когато нас престане да ни има.“

— Трябваше да убием Радж Атън — изръмжа уморено Ерин Конал.

— Земята няма да го позволи — отвърна Габорн.

— Може би да тръгнем срещу Посветителите му? — предложи принц Селинор. — Няма да е същото като да го нападнем лично.

При мисълта за нападение на Посветители на Габорн му прилоша. Посветителите в повечето случаи бяха невинни. Красотата на Радж Атън беше неустоима като мълния, а гласът му — съкрушителен като небесен гръм. За да може един Владетел на руни да получи дарове от свой васал, васалът трябваше да му ги предложи доброволно. Но никой не можеше да предскаже как би реагирал той на властната настойчивост на Радж Атън. В Роуфхейвън казваха, че „Когато погледнеш в лицето на чистото зло, то ще е красиво.“ И наистина, Радж Атън беше красив.

Някои го смятаха за толкова убедителен, че заблуждава дори себе си със собствения си глас. Твърде често беше вкарвал хората в заблуда — дори своите врагове. Жените го обикваха само като го видят, мъжете го тачеха и се прекланяха пред него. Предлагаха му своите дарове и живота си в служба, защото успяваше да ги убеди, че е за тяхно добро.