Дейвид Фарланд - Родена магьосница

Но най-отдолу, в сърцевината на нещата, той долови една крайна и окончателна катастрофа. Тя като че ли обхващаше всеки отделен мъж, жена и дете, които Габорн бе Избрал — милион човешки души, пръснати из половин дузина държави.

Духът на Земята го беше предупредил, че съдбата на човечеството лежи на плещите му. Габорн бе приел ролята на закрилник на човечеството. Беше си представял, че заплахата ще продължи с години. Беше си представял дълги войни и продължителни обсади.

Но краят на човека бе съвсем близък. „Само пет дни?“ — удиви се той. Във всеки случай, не повече от седмица. Устата му пресъхна и Габорн едва успя да си поеме дъх.

„Не може да бъде! — каза си. — Въобразявам си.“

Но в костите му се прокрадна смразяваща увереност.

Затворените прозорци се взираха в него като празни очи. Чувстваше се заклещен като в капан в това селце от сенки.

Габорн пришпори коня и поведе. Йоме, Селинор, Ерин, Джюрийм, Бинесман и вайлдът побързаха да не изостанат. За щастие никой не го приближи и не го заговори.

Малко на север от селото Габорн обърна наляво по пътя за Балингтън. Помнеше с много добро чувство селото от детството си и реши да прекара нощта там. Спомни си неговото ведро спокойствие, тучните му градини. Земните сили там бяха могъщи — добро място, където да влезе в общение със своята господарка. Селото бе само на три мили встрани от главния път.

Конете поеха към два хълма, изправени като горди стражи. Голите поля отстъпиха пред гора от величествени букове, чиито клони се издигаха високо над главите им.

Щом наближиха хълмовете, Габорн зави покрай тях. Една прекатурена кола преграждаше пътя. До нея около малък огън се бяха присвили няколко смугли същества и се топлеха на пламъците му.

Когато ги приближи, те наскачаха. И шестимата бяха ненормално ниски, почти като джуджета. Бяха награбили странна сбирщина оръжия — спица от колело на фургон, касапски сатър, сърп, две брадви за сечене на дърва и саморъчно направено копие. Вместо брони имаха кожени престилки. Водачът им беше с посивяла брада и рунтавите му вежди шаваха като дебели гъсеници.

— Стой! — изрева той. — Стой на място! Сто стрелци има в тия гори. Само една стъпка напред и ще те направят на решето.

На Габорн му беше нужен само миг, за да разбере, че шестимата „мъже“ не са никакви мъже. Повечето бяха момчета между тринайсет и седемнайсет години — братя, ако се съдеше по външността им. Също като баща си, всички бяха ниски като джуджета. Имаха къдравата коса на баща си и странно чипи носове. Нищо не можеха да видят отвъд светлината на огъня; заплахата им беше смехотворна.

— Сто стрелци? — учуди се той с насмешка, след като Йоме и останалите спряха зад гърба му. — Според мен можете да направите краля си на игленик и с два пъти по-малко. — Подкара напред да излезе на светло.

Шестимата паднаха на колене и зяпнаха лордовете пред себе си.

— Видяхме ваше величество да язди на юг тази сутрин! — извика единият. — Помислихме, че плячкаджии може да се запътили насам. Това е родният ни дом, нали разбирате.

— И чухме земята да стене, и видяхме един облак да се издига над Карис! — добави друг.

— Вярно ли е? — попита един от младежите. — Вие наистина ли сте Земния крал? — При тези думи всички млади мъже коленичиха и загледаха Габорн с очакване.

„Дали наистина съм Земния крал? — зачуди се той. — Как да отговоря сега на този въпрос?“

Разбираше какво искат. Шестима дребни мъже без никакъв дар, дошли да бранят пътя срещу Непобедимите на Радж Атън. Рядко беше виждал такава глупост… или такава храброст. Искаха закрилата му. Искаха да ги Избере.

Щеше да го направи, стига да можеше. Напоследък бе имал време да размисли какво цени у хората. Неговият Дни беше казал, че цени хората с прозрение, докато други ценяха мъжката сила и острия ум.

Но сега Габорн разбра, че най-много цени онези, които умеят да обичат и да живеят доброчестиво. Ценеше хората със здрава съвест и непоклатима решителност, хора, дръзващи да се изправят срещу мрака дори когато надеждата за оцеляване е нищожна. Почувства се поласкан, че се среща с тези добри, простовати хора.

— Не съм Земен крал — призна Габорн. — Не мога да ви Избера.

Момчетата не можаха да скрият разочарованието си, колкото и да им се искаше — дори в сенките, хвърляни от лагерния им огън. Въздъхнаха и всеки от тях сякаш посърна и изгуби надежда.

— Е, нищо — разсъди бащата, — може и да не сте Земния крал, но все пак сте нашият крал. Добре дошли в Балингтън, милорд.