Дейвид Фарланд - Родена магьосница

Светът отиваше към катастрофа, към ужасна война с халите. Радж Атън вече бе убедил десетки хиляди хора, че човечеството ще може да оцелее в предстоящата война само ако всички влеят своите качества, своята сила, жизненост и ум в един единствен човек, който да е техният поборник. Този един-единствен човек щеше да стане безсмъртен, да се превърне в митичния Дар Всечовешки.

Разбира се, не всички хора бяха склонили. Ето защо Радж Атън бе повел война срещу Роуфхейвън, за да привлече населението му на своя страна и да го използва за своите цели.

Злината беше голяма. Мощта на Радж Атън бе нараснала дотолкова, че мисълта дали ще може да го сломи отчайваше Габорн. При толкова хищен и ненаситен владетел, единственият начин да бъде нападнат беше косвеният — както каза Селинор — като се избият неговите Посветители. Защото със смъртта на всеки Посветител неговият владетел губеше възможността да използва придобитите от него качества.

Така, с избиването на няколко хиляди Посветители, Радж Атън можеше да бъде омаломощен дотолкова, че да стане възможно да бъде надвит в сражение.

Но кой можеше да избие невинни Посветители? Във всеки случай не и Габорн. Мъжете и жените, отдали се на Радж Атън, просто бяха твърде слабоумни, за да прогледнат отвъд красивата маска. Други му отстъпваха своите дарове по принуда. Да, Радж Атън успяваше да опре силарите в плътта им и да извлече даровете им, но само защото се бояха повече от самия него, отколкото от ръждивочервените му силари.

— Той взе деца за Посветители в замък Силвареста — ядосано каза Габорн. — Няма да пролея детска кръв.

— Често го правеше и в Индопал — подхвърли Джюрийм. — Деца и красиви жени… знаеше, че никой съвестен мъж не би могъл да им посегне.

Габорн се чувстваше омерзен до дъното на душата.

Не можеше да понесе повече приказките за Радж Атън. Алчната ненаситност на Вълчия господар го отвращаваше. „Изобщо не трябваше да се опитвам да го привлека — помисли Габорн. — Не биваше да се надявам дори, че мога да го превърна в свой съюзник.“

В призрачно притихналите улици той наостри сетивата си, за да долови със Земния си взор дали някаква опасност застрашава неговите Избрани.

През последния ден бе насочил цялото си внимание към Карис.

Земята го бе натоварила с тежкото бреме да Избере хора, да подбере семе на човечеството, което да опази в „тъмните времена, които идат“. В същото време Земята го бе дарила със силата да усеща заплахата за своите Избрани воини.

Сега обаче той бе изгубил силата да ги предупреждава за опасността, макар да можеше да я усеща.

В случай, че хората му бъдеха подложени на заплаха, той не можеше да направи нищо друго, освен да почувства опасността малко преди да загинат. Но се надяваше на повече. Силите му бяха смалени, но беше длъжен да се надява, че ако почувства голяма заплаха, ще успее някак да избегне бедствието.

Ето защо сега опипваше като слепец, напрегнал до краен предел своя дар.

Опасността сякаш дебнеше навсякъде. При Карис все още бушуваха битки. Свободните рицари на Скалбейрн се сражаваха с халите, изтласкваха ги на юг. За няколко секунди умряха двама мъже и Габорн много остро почувства загубата.

На запад Радж Атън бягаше през дивата пустош, оттегляше се към Индопал. Странно, изглеждаше по-скоро мъртъв, отколкото жив и Габорн неволно се учуди защо е така.

Но за свой ужас усещаше и… опасности, които бяха с много по-личен характер и много по-застрашителни от всичко досега. Нито една от тях не предстоеше незабавно. По-скоро се долавяха на… пластове натрупана и неизбежна гибел. По-отблизо усети заплаха за жена си, Йоме. Нямаше да настъпи скоро. През последните няколко дни се бе научил да преценява кога ще се появят заплахите едновременно с предупреждението. Подозираше, че до утре Йоме няма да е изложена на никаква заплаха. Но се замисли над източника й, защото макар да чувстваше заплахата, не винаги можеше да долови причината й.

Под всичко това лежаха по-големи знамения. Десетки хиляди хора в Карис все още изглеждаха застрашени. Дали от нова атака? Но бедата, зрееща над Карис, бе по-отдалечена от опасността, заплашваща Йоме. Предполагаше, че тя ще връхлети не по-рано от утре вечерта или на следващия ден.

Освен това над Хиърдън отново бе надвиснал тъмен облак. Габорн си представи всички тези опасности като белещи се люспи на лук. Опасността за Йоме беше голяма и близка. Щом тя отминеше, надвисваше още по-голяма заплаха — за десетките хиляди в Карис. В края на седмицата в Хиърдън можеха да загинат стотици хиляди…