Ришел Мийд - Кръвни връзки

— Какво — сърдито извика тя, — какво беше това?

Мозъкът ми още не можеше да проработи нормално. Бях изпитала само за кратко упойващия вкус на ендорфините, но се оказа достатъчно, за да остана крайно объркана. Не знаех какво да й отговоря.

— Какво не е наред? — възкликна Джаклин, като пристъпи напред. Изгледа смутено и Доун, и мен.

Доун смръщи вежди и се изплю на пода. Слюнката й червенееше от кръвта ми. Отвратително.

— Кръвта й… Беше ужасна. Не става за пиене. Отврат. — Отново се изплю.

Очите на Джаклин се разшириха.

— Също като при другия. Видя ли? Казах ти.

— Не. — Доун поклати глава. — Няма начин да е същото. Ти никога нямаше да можеш да изпиеш толкова много от нея. — Отново се изплю. — Не само че на вкус е странна или лоша… Но сякаш е развалена. — Като видя скептичния поглед на Джаклин, Доун я тупна по ръката. — Не ми ли вярваш? Опитай и ти.

Джаклин пристъпи колебливо към мен. Но тогава Доун отново се изплю и аз си помислих, че това някак си успя да убеди Джаклин да се откаже от мен.

— Не искам още от тази калпава храна. По дяволите. Това започва да се превръща в някакъв абсурд. — Джаклин погледна към Ейдриън, който стоеше напълно замрял. — Поне още разполагаме с него.

— Ако и той не е повреден — промърмори Доун.

Усещанията ми отново започнаха да се съживяват и за половин секунда се запитах дали няма да се случи нещо налудничаво, което да ни помогне да оцелеем. Може би двете жени стригои ще ни отпишат като негодни за менюто им. Но не. Колкото и да се надявах на това, знаех, че дори и да не се хранят с нас, пак нямаше да се измъкнем живи от тук. Нямаше да се махнат просто така. Преди да си тръгнат, щяха да ни убият ей така, за удоволствие.

Със същата забележителна скорост Джаклин се нахвърли върху Ейдриън.

— Време е да проверим.

Изкрещях, когато Джаклин притисна Ейдриън до стената и го захапа за врата. Направи го само за няколко секунди, просто да го опита как е на вкус. Тя надигна глава и изчака малко, за да усети вкуса на кръвта му. Доволна усмивка се плъзна бавно по устните й, разкривайки окървавените й кучешки зъби.

— Този си го бива. И то много. Ще ме компенсира заради другата. — Плъзна пръсти по бузата му. — И все пак е срамота. Толкова е сладък.

Тогава Доун се приближи към тях.

— Остави ме и аз да го опитам, преди да си изпила всичко! Джаклин обаче не й обърна внимание и пак се приведе над Ейдриън, който вече беше с изцъклени очи. Междувременно замайването ми от ендорфина бе преминало и можех отново да разсъждавам. Никой не ми обръщаше внимание. Опитах се да се изправя, но ми се зави свят. Успях да пропълзя до чантата си, която лежеше забравена в ъгъла на стаята. Джаклин отново отпи от Ейдриън, но само за кратко, преди Доун да я изблъска встрани, настоявайки за реда си, за да отмие от устата си неприятния вкус на кръвта ми.

Смаяна от бързите ми движения, зарових в чантата си, отчаяно търсейки нещо, което да може да ми помогне. Една хладнокръвна, логична част от мозъка ми подсказваше, че няма начин да се измъкнем от това, но и нямаше начин просто да седя със скръстени ръце и да гледам как източват кръвта на Ейдриън. Трябваше да се боря. Трябваше да се опитам да го спася, така както той се бе опитал да спаси мен. Нямаше значение дали опитът ми ще пропадне или дали ще умра. Все нещо трябваше да опитам.

Някои алхимици носят оръжие, но не и аз. Чантата ми беше голяма, пълна с повече неща отколкото се нуждаех, но нищо в нея не наподобяваше на оръжие. Но и без това, повечето оръжия са безпомощни срещу стригоите. Изстрел от пистолет може само да ги забави, но не и да ги убие. Единствено сребърният кол, обезглавяването и огънят можеха да убият стригой.

Огън…

Пръстите ми се сключиха около амулета, който бях направила за госпожа Теруилиджър. Бях го пъхнала в чантата, когато тя ми го върна, без да зная какво да правя с него. Мога само да предполагам, че загубата на кръв и хаотичните ми мисли ме подтикнаха да го извадя и да се замисля за възможността да го използвам. Дори самата идея за това бе смешна. Не можеш да разчиташ на нещо, което не работи! Беше просто дреболия, по-скоро като нещо за украса, безполезна торбичка с камъчета и листа. В него нямаше магия, а аз бях глупачка да си мисля, че може да ми помогне.

И все пак си беше торба, пълна с камъни.

Не много тежка, но със сигурност достатъчна, за да привлече вниманието на някого, ако го удариш по главата. Това бе най-доброто, с което разполагах. Единственото, на което можех да разчитам, за да забавя смъртта на Ейдриън. Повдигнах ръка, прицелих се в Доун и замахнах, като извиках глупавото заклинание: „В пламъци, в пламъци.“.