Ришел Мийд - Кръвни връзки

Тогава се случи нещо странно. Или по-скоро не се случи.

Кръвта на Джаклин се изливаше непрестанно в устата на Лий и макар да нямахме голям брой документирани случаи на превръщане на морои в стригои, бях запозната с основните принципи. Кръвта на жертвата се изсмукваше, след което стригоят убиец даваше на мъртвия или мъртвата да пие от собствената му кръв. Не знаех колко време бе нужно, докато стане съживяването — със сигурност нямаше да е потребна цялата кръв на стригоя, — но по някое време Лий трябваше да помръдне и да се надигне като някой ходещ мъртвец.

Студеното и самодоволно изражение на Джаклин започна да се измества от любопитство, което обаче след малко отстъпи на смущението. Погледна въпросително към Доун.

— Защо се бави толкова дълго? — попита я Доун.

— Не зная — вдигна рамене Джаклин и пак се обърна към Лий. Със свободната си ръка го смушка в рамото, все едно че изпълняваше поръчка за събуждане. Ала нищо не се случи.

— Не си ли го правила преди? — попита Доун.

— Разбира се — озъби се Джаклин. — Но не би трябвало да отнеме толкова много време. Трябваше вече да е станал и да се движи. Нещо не е наред. — Припомних си думите на Лий, описващи отчаяните му, неуспешни опити отново да стане стригой, като е отнемал живота на невинни жертви. Не знаех много за магията с духа, а още по-малко как може някой отново да бъде превърнат в стригой, но нещо ми подсказа, че вече никаква сила на земята няма да успее да върне Лий в редиците на стригоите.

Изтече още една дълга минута, докато ние само наблюдавахме и чакахме. Накрая, ядосана от неуспеха си, Джаклин се отдръпна от креслото и дръпна надолу ръкава си.

— Нещо не е наред — повтори тя. — И не искам да прахосвам повече от кръвта си, за да си обясня какво е то. Освен това раната ми вече зарасна.

Не исках нищо друго, освен Доун и Джаклин да забравят за съществуването ми, но следващите думи се отрониха от устата ми, преди да успея да ги спра. Ученият в мен бе прекалено заинтригуван от едно прозрение.

— Той вече е бил превърнат от стригой в морой и това му е подействало завинаги. Магията на духа оставя някакъв белег и сега вече не може да бъде превърнат обратно.

Двете жени стригои ме изгледаха напрегнато. Сгърчих се под тези червени погледи.

— Никога не съм вярвала на тези истории за магията на духа — отсече Доун.

Джаклин обаче оставаше озадачена от провала си.

— Имаше нещо сбъркано в него. Не мога да го обясня… Но беше така през цялото време. Нещо с него не беше наред. И вкусът не беше както трябва.

— Забрави го — посъветва я Доун. — Той имаше своя шанс. Получи каквото искаше, а сега смятам да действам.

Видях смъртта си, изписана в очите й и посегнах към кръста на врата ми.

— Бог да ме пази — промълвих, когато тя се хвърли напред. Напук на здравия разум Ейдриън беше решен да я спре — или поне се опита. Най-вече като просто се изпречи на пътя й. Ала не притежаваше бързината на нейните реакции, за да я спре, пък и с окованите си в белезници ръце беше ужасно тромав. Мисля, че просто бе видял същото, което и аз, че тя се готви да атакува, затова се опита да я изпревари и най-благородно да се изправи пред мен в отчаян, обречен опит да ме защити.

Опитът му пропадна, както всичко обречено на неуспех. Само с едно плавно движение тя го блъсна настрани, някак си небрежно и без никакво усилие, но той прехвърча през половината стая. Дъхът ми секна. Ейдриън се удари в пода, а аз се разпищях. Внезапно усетих остра болка във врата си. Без никаква пауза Доун ме бе сграбчила чевръсто и почти ме повдигна от пода, за да има достъп до шията ми. Изрекох мислено още една трескава молитва, но след секунди както споменът за молитвата, така и болката, се изпариха от мозъка ми. Бяха заменени от сладко, сладко чувство на задоволство, блаженство и удивление. Вече не можех да мисля за нищо, освен за това, че внезапно съм се озовала в най-щастливото, най-вълшебното от всички възможни състояния. И закопнях за още. Още… още, още… Исках да се потопя в това, да се забравя, да забравя за всичко друго около мен…

— Ох — извиках, когато внезапно и неочаквано се ударих в пода. Потопена в блажената омая, не изпитах никаква болка, поне засега.

Доун ме бе захвърлила също толкова бързо, както ме бе сграбчила. Инстинктивно протегнах ръка, за да предотвратя падането си, но не успях. Бях прекалено омаломощена и объркана, както лежах грозно просната на килима. Пръстите на Доун докоснаха устните й и гняв сгърчи и без това ужасената и физиономия.