Ришел Мийд - Кръвни връзки

Нито Ейдриън, нито аз реагирахме. Само пристъпихме в дневната. Осмелих се да го погледна набързо, но не успях да разбера какво мисли. Той беше толкова добър в умението да прикрива истинските си чувства, че навярно не биваше да се изненадвам, че с такава лекота успява да прикрие завладелия го ужас. Не ме окуражи с нищо, нито с жест, нито с дума, което ми подейства странно успокояващо. Защото, реално погледнато, не виждах щастлив изход от тази ситуация.

Тъй като бях достатъчно близо, за да наблюдавам атаката на Джаклин, видях съвсем ясно блаженото изражение, което се изписа по лицето на Лий. Това бе най-ужасната гледка, на която някога съм била свидетел. Исках да затворя очи или да се извърна, ала някаква непонятна сила ме тласкаше да се взирам като омагьосана в гнусния спектакъл. Никога не бях виждала как се захранва вампир — нито морой, нито стригой, — но сега разбрах защо захранващите като Дороти с такова желание обричаха живота си на това. Ендорфините проникнаха в кръвообращението на Лий, толкова силни ендорфини, че омаята от насладата го заслепи за факта, че животът се изцеждаше от него. Вместо това той се понесе в някакъв унес, опиянен от прилива на силните възбуждащи вещества. Или може би просто си мечтаеше колко ще е щастлив, след като отново се превърне в стригой, ако въобще бе възможно да имаш някаква разумна мисъл при тези обстоятелства.

Скоро изгубих представа колко време мина, докато се източи кръвта на Лий. Всеки момент бе агонизиращо мъчителен за мен, все едно аз поемах цялата болка, която Лий би трябвало да изпитва. Целият процес ми се стори безкраен, но в същото време изпитах някакво странно усещане, че всичко се случва прекалено бързо. Джаклин пиеше кръвта неуморно, като спря само веднъж, за да отбележи:

— Кръвта не е толкова добра, колкото очаквах.

— Тогава престани — посъветва я Доун, която започна да показва признаци на отегчаване. — Просто го пусни и ела да се заемем с тези двамата.

Джаклин я изгледа така, все едно наистина обмисляше предложението й, което отново ми напомни какъв глупак бе Лий, след като се бе доверил на тези две хищни създания. След няколко мига тя сви рамене:

— Почти свърших. И наистина искам да ми осигури онзи дампир.

Джаклин продължи да пие, но както самата тя каза, това не отне много време. Лий беше пребледнял като стригой, а кожата му изглеждаше някак изопната. Сега бе напълно неподвижен. Лицето му бе застинало в усмивка, която изразяваше колкото шок, толкова и радост. Джаклин надигна лице, избърса устата си и се загледа с наслада в жертвата си. После запретна ръкава на блузата си и доближи нокти до китката си. Но преди да разкъса плътта си, тя забеляза нещо, което привлече вниманието й.

— А, с това ще е много по-чисто. — Отдръпна се назад и се наведе към ножа на Лий. По време на схватката ни се бе плъзнал под креслото. Джаклин го взе и без никакви усилия преряза китката си. От раната потече гъста червена кръв. Част от мозъка ми отказваше да повярва, че тази кръв е същата като моята. Трябваше да е черна. Или някаква киселина.

Притисна кървящата си китка към устата на Лий и надигна главата му, за да може кръвта сама да се стича към гърлото му. Всеки ужас, на който съм била свидетел, бледнее пред този. Смъртта е ужасяваща, но все пак е част от природните закони. А това? Това не се вписва в плановете на природата. Все едно пред очите ми се разиграваше най-страшният грях на света, покваряването на душата чрез черна магия за възкръсване на мъртвите. Това ме накара да се почувствам омърсена. Искаше ми се да побягна. Не исках да гледам това. Не исках очите ми да виждат как момчето, което някога имах едва ли не за приятел, внезапно се надига като някакво перверзно създание, като извращение на природата.

Леко докосване по ръката ми ме накара да подскоча. Беше Ейдриън. Очите му си оставаха приковани върху Джаклин и Лий, но ръката му улови моята и я стисна, въпреки че още беше с белезниците. Изненадах се от топлината на кожата му. Макар да знаех, че мороите бяха живи същества с топла кръв като мен, заради ирационалните си страхове винаги бях очаквала, че са студенокръвни. Също толкова изненадващо бе внезапното успокоение и усещане за близост, което ми даде това докосване. Не беше от докосванията, които ти нашепват Хей, имам план, затова се дръж, защото ще се измъкнем . Беше по-скоро от рода на докосванията, които просто искат да ти кажат: „Ти не си сама.“ Действително това бе единственото, което в този миг той можеше да ми предложи. И в този миг ми беше достатъчно.