Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

Уил се обърна рязко. Едва виждаше Сесили — Джем се беше хвърлил между нея и Бенедикт и сега беше изцапан с черна кръв и кал. Зад него Теса беше издърпала Татяна в скута си. Полите им се бяха оплели, крещяща циклама и съсипан златен плат. Теса се беше надвесила над нея, сякаш за да я защити от гледката на баща й и голяма част от демонската кръв беше оплискала косата и роклята й. Тя вдигна пребледнялото си лице и очите й срещнаха тези на Уил.

За миг градината, шумът, вонята на кръв и демон изчезнаха, и Уил се озова в едно безмълвно място, където бяха само двамата с Теса. Искаше да се втурне към нея и да я вземе в обятията си. Да я защити.

Ала не той имаше право да го стори, а Джем. Не той.

Моментът отмина и Теса се изправи, като издърпа Татяна на крака и обви ръката й около раменете си; почти изпаднало в несвяст, другото момиче се облегна тежко на нея.

— Трябва да я махнеш оттук, ако не искаш да бъде убита — каза Уил, оглеждайки градината. — Няма никаква подготовка.

Устните на Теса се свиха в типичната упорита черта.

— Няма да ви оставя.

Сесили изглеждаше ужасена.

— Нали не мислиш… Няма ли нещо да го възпре? Та тя му е дъщеря. Ако у него е останало каквото и да било чувство за семейна принадлежност…

— Той е изял зет си, Сеси — сопна се Уил. — Теса, ако искаш да спасиш Татяна, върви с нея. И останете близо до къщата. Би било пагубно, ако отново се втурне тук.

— Благодаря ти, Уил — промърмори Джем, докато Теса отвеждаше препъващото се момиче възможно най-бързо.

Думите се забиха като три иглички право в сърцето на Уил. Винаги, когато стореше нещо, за да предпази Теса, Джем мислеше, че го прави заради него, а не заради себе си. И на Уил винаги му се искаше да беше така. Всяко убождане си имаше свое име. Вина. Срам. Любов.

Сесили изпищя. Сянка закри слънцето, живият плет пред Уил изригна и ето че се взираше в тъмночервената зейнала паст на огромен червей. Между страховитите зъби се проточваха нишки слюнка. Уил посегна към меча на кръста си, ала чудовището вече бе политнало назад, а от врата му стърчеше кама, която Уил разпозна, без да се обръща. Камата на неговия парабатай. Чу как Джем извика предупредително, а после червеят отново се спусна към него и той вдигна високо меча си. Острието потъна в меката плът под челюстта на създанието и то изсъска, а черната кръв, бликнала между зъбите му, оплиска Уил. Нещо го блъсна в задната част на коленете и го запрати напред по очи, паднал на земята.

Ударът изкара въздуха от дробовете му и той се задави. Тънката прешленеста опашка на червея беше увита около коленете му и той зарита яростно. Започнаха да му се привиждат звезди, а после над него изникна разтревоженото лице на Джем и синьото небе…

В този миг нещо изсвистя и една стрела се заби в опашката на червея, точно под коляното на Уил. Хватката на Бенедикт се разхлаби, а Уил се претърколи настрани и се надигна на колене, тъкмо навреме, за да види как Гидеон и Гейбриъл Лайтууд се носят към тях по пътеката. Гейбриъл държеше лък и докато го гледаше да поставя нова стрела в тетивата, без да забавя крачка, Уил с изненада си даде сметка, че той току-що беше прострелял баща си, за да спаси неговия живот.

Червеят политна назад, а нечии ръце уловиха Уил под мишниците и го изправиха на крака. Джем. Той го пусна и когато се обърна, Уил видя, че вече е извадил бастуна си и се взира свирепо напред. Демонският червей се гърчеше в агония, полюшвайки масивната си сляпа глава наляво-надясно и изкоренявайки храстите наоколо в конвулсиите си. Въздухът се изпълни с листа и прах, които давеха малката групичка ловци на сенки. Уил чу как Сесили кашля и му се прииска да я отпрати към къщата, ала знаеше, че тя няма да се подчини.

Докато щракаше с челюсти, червеят някак си бе успял да издърпа меча от тялото си и оръжието тупна между розовите храсти, изпоцапано с черна демонска кръв. Създанието запълзя назад, оставяйки след себе си диря от слуз и още кръв. Гидеон направи гримаса и се спусна да вземе падналия меч с облечена в ръкавица ръка.

Изведнъж Бенедикт надигна горната част на тялото си като кобра, от зейналата му паст капеше отвратителна течност. Гидеон стисна меча пред себе си; на фона на масивното туловище на влечугото, той изглеждаше невъобразимо малък.

— Гидеон!

Пребледнял като платно, Гейбриъл вдигна лъка си и Уил отскочи тъкмо навреме, за да пропусне стрелата, която прелетя покрай него и потъна в тялото на чудовището. То изпищя и се обърна, отдалечавайки се от тях с невероятна скорост. Докато бягаше, опашката му закачи една статуя и я стисна здраво, превръщайки я на прах, който се посипа в пресъхналия декоративен фонтан.