Джим Бъчър - Фурията на Академа

– Ще се видим в час – отвърна той.

Ерен оправи шнурчето на врата си с изцапаните си с мастило пръсти.

– Сигурен ли си?

– Не се притеснявай. Всичко ще бъде наред.

С тези думи Тави зави зад ъгъла и тръгна през двора към столовата.

След няколко секунди дочу шума от тичане и запъхтеният Ерен се озова до него. Изглеждаше изнервен, но непоколебим.

– Трябва да ям повече – каза той. – Така ще израсна повече.

Тави се усмихна и двамата тръгнаха през двора един до друг.

Пролетната слънчева светлина, по-топла от планинския въздух около столицата на Алера, обливаше територията на Академията. Дворът на учебното заведение представляваше градина с пищна растителност и криволичещи алеи от гладък бял камък. Ранните пролетни цветя бяха заобиколени от зелена трева, израснала от почвата след зимния мраз; цветовете им, сини и червени, разкрасяваха двора. Учениците, насядали по пейките, разговаряха, четяха и похапваха, всичките облечени в сивите си униформени роби и туники. Птичетата се къпеха в слънчевата светлина, накацали на стрехите на постройките по краищата на двора, на моменти се стрелваха надолу, за да клъвнат някое от насекомите, изпълзели от укритията си и събрали се около трохите, отронени от безгрижните академи.

Спокойно, прелестно място, незасегнато от всичко онова, което се случваше в могъщата столица на Алера.

Тави го мразеше.

Бренсис Калар-младши и приятелчетата му бяха застанали на обичайното си място до фонтана, точно при входа на столовата. Само един поглед към водача на тайфата беше достатъчен на Тави, за да му се развали настроението. Бренсис беше висок и красив младеж с царствени маниери и тясно лице. Носеше косата си на дълги къдрици – според упадъчната мода в южните градове, особено в родния му Калар. Академската му роба беше от най-фин плат, скроена специално за него и украсена с нишки от чисто злато. На шнурчето върху гърдите му вместо мъниста от евтино стъкло блестяха полускъпоценни камъни във всичките шест цвята, символизиращи различните видове фурии: червено, синьо, зелено, кафяво, бяло и сребърно.

Когато Тави и Ерен се приближиха към фонтана, групата ученици от Парция, чиито златистокафяви кожи блестяха в лъчите на утринното слънце, тъкмо минаваха между тях и побойниците. Тави ускори крачка. Трябваше да останат незабелязани само още няколко ярда.

Не им провървя. Бренсис стана от мястото си на ръба на фонтана и устните му се изкривиха в широка и радостна усмивка.

– Я виж ти! – възкликна той. – Малкият писар и уродливият му домашен любимец са излезли да се разходят. Не съм сигурен дали изрода ще го пуснат в столовата, ако не му сложиш нашийник, писарче.

Тави дори не погледна към Бренсис и продължи напред, без да намалява темпото. Имаше шанс, ако просто се направи, че не забелязва Бренсис, онзи да го остави на мира.

Обаче Ерен се спря и изгледа кръвнишки Бренсис. Облиза устни и изрече твърдо:

– Той не е изрод.

Бренсис се приближи. Усмивката му стана още по-широка.

– Разбира се, че е изрод, писарче. Домашната маймунка на Първия лорд. Научил е някои номера и сега Гай иска да покаже на всички колко добре е дресиран.

– Ерен, да вървим – подкани приятеля си Тави.

Внезапно очите на Ерен припламнаха, а долната му устна започна да трепери. Но той вирна брадичка, без да отмества поглед от Бренсис.

– Т-той не е изрод – настоя Ерен.

– Лъжец ли ме наричаш, писарче? – попита Бренсис. Усмивката му стана злобна и той започна да свива и изпъва пръсти. – Аз си мислех, че си се научил да показваш уважение към по-големите...

Тави стисна зъби разстроено. Не беше честно идиоти като Бренсис с такава лекота да демонстрират силата си, а свестни хора като Ерен постоянно да си патят. Явно Бренсис не смяташе да ги пусне просто така до столовата.

Тави погледна към Ерен и поклати глава. Чувстваше се отговорен за него – приятелят му изобщо нямаше да е тук, ако не го беше последвал. Обърна се към Бренсис и каза:

– Бренсис, моля те, остави ни на мира. Искаме само да закусим.

Бренсис допря ръка до ухото си и направи израз на престорено учудване.

– Чухте ли нещо? Вариен, ти чу ли?

Един от двамата лакеи на Бренсис, седящи зад него, се изправи и се приближи. Вариен беше среден на ръст и широкоплещест. Робата му не беше ушита от толкова хубав плат като Бренсисовата, макар и да бе по-добра от тази на Тави. Излишните тлъстини придаваха на лицето му сприхаво, заядливо изражение, а неговите светли, тънки като на дете коси изглеждаха твърде изтощени в сравнение с къдриците на Бренсис. Шнурчето му беше украсено с няколко бели и зелени мъниста, които въобще не бяха в хармония с мътните му светлокафяви очи.