Джим Батчер: Фурията на Първия лорд

Холтът се намираше на няколко мили южно от разрушената пустош, която някога е била Алера Империя, и беше един от най-старите. Тук не беше виждан ветрогон повече от шест века, а бури с фурии не бе имало дори по-дълго. В продължение на стотици години този район беше представлявал мозайка от земеделски земи, холтове, села и пътища, простиращи се на мили наоколо. Дивите фурии бяха толкова малко и толкова слаби, че почти бяха изчезнали.

В резултат на това малкият холт нямаше нито каменни стени около себе си, нито централна зала от масивен камък, която да служи за укритие от създадено от фурии лошо време. Вместо това представляваше скупчено множество малки къщи и постройки, в които всяко семейство поддържаше собствено домакинство, отделно от другите.

Но всичко това беше преди да дойде вордът.

Инвидия Акватайн стоеше в покрайнините на малкия холт и се криеше в сенките.

„Сенките сега са в изобилие“ — помисли си тя.

Новороденият вулкан, който стоеше като надгробна плоча на Гай Секстус, последният Първи лорд на Алера, беше продължил да бълва облаци тъмен дим и пепел в дните и седмиците след появата си. Дори и сега небето беше покрито с ниски облаци, които изливаха пролетен дъжд ту на поривисти пръски, ту на проливен поток. Понякога дъждът беше жълт или червен, а понякога — зелен. Самите облаци дори през нощта бяха слабо осветени от яростната пурпурна светлина на огнената планина на север, а във всички други посоки — от постоянното, призрачно зелено сияние на кроача, восъчното образувание, което покриваше земята, дърветата, сградите и всяка друга гънка на терена, която вордът беше обявил за своя.

Тук вордът се беше установил най-дълбоко. Тук, в самото сърце на някогашната Алера, той беше запълнил всичко. Кроачът, живото присъствие на ворда, покриваше всичко на сто мили във всяка посока, задушавайки всяка друга проява на живот по тези земи.

Освен тук.

Малкият холт беше зелен. Градините му се бяха разраснали, въпреки че лятото още не беше настъпило. Неговото скромно по размер поле вече обещаваше отлична зърнена реколта. Вятърът шумолеше в листата на огромните стари дървета. Животните пасяха на богати на трева пасища. В мрака — ако се пренебрегне небето, зловещо осветено от зеленото трептене на кроача, простиращ се до хоризонта във всички посоки, и от време на време неземния писък на някой от вордите — изглеждаше като нормален, проспериращ алерански холт.

Инвидия потръпна.

Паразитът на гърдите й реагира на движението със собствена неприятна пулсация. Тъй като дузина от краката му с шипове се бяха увили около нея и върховете им бяха потънали няколко инча в плътта й, това предизвика болка. Но тази болка беше нищо в сравнение с агонията, която Инвидия изпитваше, когато съществото извиваше глава, а муцуната му потъваше дълбоко в плътта й между ребрата и то агресивно започваше да рови във вътрешностите й.

Инвидия мразеше съществото — но то беше нещото, което я поддържаше жива. Отровата върху болта, който едва не я уби, се беше разпространила в цялото й тяло. Предизвиканото от нея възпаление я погълна отвътре толкова бързо и пагубно, че дори собствените й възможности за изцеление с помощта на водни фурии бяха безсилни. Тя се опитваше да се справи с отровата в продължение на много дни, криейки се далеч от цивилизацията с дълбоката увереност, че е преследвана, едва оставайки в съзнание, докато битката в тялото й бушуваше. А когато осъзна цялата безнадеждност на тази борба, Инвидия легна на един горист склон и разбра, че ще умре.

Но вместо смъртта при нея дойде вордската кралица. Образът на това същество, гледащо я без капка съжаление или съчувствие, я преследваше в нощните й кошмари.