Джим Батчер - Фурията на Първия лорд

Инвидия беше отчаяна. Ужасена. В делириум от отровата и треската. Тялото й беше дотолкова изкривено от треската, че буквално не усещаше ръцете и краката си. Но тя беше усетила вордската кралица, беше усетила присъствието на чуждото същество в мислите си, как ги пресява една по една, докато те се блъскаха хаотично.

Кралицата предложи да запази живота на Инвидия в замяна на нейната служба. Друг избор нямаше — освен смърт.

Тя игнорира движенията на паразита, които изпращаха болезнени вълни по цялото й тяло. Това бяха само сенки от неотдавнашното изобилие от болка. А вътрешният глас, който шепнеше от затънтено ъгълче в сърцето й, каза, че тя заслужава всичко това.

— Вие постоянно се връщате тук — каза младата жена до нея.

Инвидия усети как трепна от изненада и как сърцето й бясно заблъска, а паразитът се размърда, причинявайки й нова болка. Тя затвори очи и се съсредоточи върху болката, позволявайки й да погълне всички нейни чувства, докато в съзнанието й не остана и намек за страх.

Не бива да показва страх пред вордската кралица.

Инвидия се обърна с лице към младата жена и учтиво сведе глава. Младата кралица изглеждаше почти като алеранка — екзотично красива, с леко орлов нос и широка уста. Беше облечена в небрежно раздърпана семпла рокля от зелена коприна, която оставяше раменете й оголени и показваше гладките мускули и още по-гладката кожа. Дългата й тънка бяла коса се спускаше на изящни вълни чак до бедрата.

Само дребни детайли издаваха истинския й произход. Дългите й нокти бяха черно-зелени по подобие на бронята на нейните воини, и бяха от твърд като стомана вордски хитин. Кожата й беше някак странна, твърда на външен вид и изглеждаше, сякаш отразява далечната светлина на кроача, който ги заобикаляше, подчертавайки бледозелените линии на вените, прозиращи през нея.

Очите й продължаваха да плашат Инвидия дори и след няколкото месеца, през които бяха заедно. Бяха леко скосени към ъглите, като на маратите на североизток, но бяха напълно черни. Сияеха с хилядите миниатюрни лещи, от които бяха съставени, като при насекомите, и гледаха на света със спокойно безразличие, без да мигат.

— Да, правя го съзнателно — отговори й Инвидия. — Казах ви, че това място е опасно за нас. Вие изглежда отказвате да се вслушате в съвета ми. Затова се заех да го наблюдавам и да се уверя, че не се използва като база или скривалище на разузнавачи.

Кралицата равнодушно сви рамене. Макар и плавно, движението изглеждаше неестествено — беше копирано, но без да се разбира докрай значението му.

— Това място постоянно се охранява. Никой не може да влезе незабелязано в него.

— Други казваха така и сгрешиха — предупреди я Инвидия. — Спомнете си какво направиха графиня Амара и граф Бърнард миналата зима.

— Този район няма досег с другите — спокойно възрази кралицата, — той е сам за себе си.

Тя обърна глава към малките къщи и наклони глава.

— Те се събират за храна по едно и също време всяка вечер.

— Да — потвърди Инвидия.

Алеранските холтъри, вкарани в малък холт в грубо подобие на семейство, продължаваха да работят на полето и да се занимават с всичко необходимо за един холт, сякаш не бяха единствените представители на своя вид, живеещи на няколко месеца тежък път от най-близките си сродници.

Те нямаха друга алтернатива освен да работят на полето. Вордската кралица им беше заявила, че в противен случай ще умрат.

Инвидия въздъхна.

— Да, по едно и също време. Това се нарича вечеря или просто хранене.

— Кое по-точно? — попита кралицата.

— На практика тези думи като правило са взаимозаменяеми.

Вордската кралица се намръщи.

— Защо?

Инвидия поклати глава.

— Не знам. Отчасти защото нашите предци са говорили на различни диалекти и…

Вордската кралица насочи поглед към Инвидия.

— Не, защо ядат заедно? — тя отново обърна поглед към къщите. — Има вероятност по-големите и по-силните да вземат храната на по-слабите същества. Логиката подсказва, че трябва да се хранят отделно. Те обаче не го правят.

— Това е нещо повече от това да съществуваш.

Кралицата огледа сградата.

— Алеранците губят време, променяйки храната си чрез различни процеси. Предполагам, че храненето заедно намалява неефективността на тази практика.

— Отчасти се практикува, защото така е по-лесно да се готви — каза Инвидия. — Но само отчасти.

Кралицата се намръщи още повече.

— Защо иначе да се храним по такъв начин?