Джим Батчер - Фурията на Първия лорд

— Ние сме господарите на света. Не се страхуваме от нищо.

Ниско ръмжене се надигна в гърдите на Варг.

— Невероятно е колко често аматьорите бъркат смелостта с идиотизма.

Очите на шамана се присвиха.

— Разбира се, ние можем да загубим няколко кораба — призна Храл. — Но няма да дължим живота си на милостта на демоните. Седмица, и ще можем да започнем възраждането си сами.

— И да зарежем ледените кораби — каза Варг. — Същите кораби, които носят повече от половината от оцелелите ни сънародници.

— Жертвите са неизбежни, ако останем верни на себе си — каза Храл, — ако имаме дух, гордост и сила да останем чистокръвни.

— Прави ми впечатление, че тези, които говорят като теб, рядко са готови да включат себе си в числото на мъчениците.

Яростен рев се изтръгна от гърлото на Храл и лапата-ръка се стрелна към чантата на бедрото му. Варг дори не си направи труда да стане. Ръцете му се задвижиха и мускулите на раменете му се напрегнаха от усилие, когато изстреля алеранската книга в Храл. Тя полетя във въздуха като въртящо се петно и острият й ръб улучи главния шаман в гърлото.

От удара Храл удари рамене във вратата на каютата зад себе си и рухна на пода, издавайки хрипливи звуци.

Варг стана и отиде да вземе книгата. Тя лежеше разтворена и няколко от страниците й бяха силно смачкани. Варг внимателно я вдигна, приглади страниците и отново започна да разглежда алеранското творение.

Подобно на Тавар, помисли си той, тя явно беше по-опасна, отколкото изглеждаше.

Варг постоя известно време, докато хриптенето на Храл не се превърна в затруднено дишане. Не беше успял да смаже изцяло трахеята на шамана, което беше разочароващо. Сега утре отново ще трябва да търпи глупака. След като оцеля в днешния конфликт, Храл едва ли ще даде на Варг още една такава възможност да го отстрани. Така да бъде. Някои амбициозни подчинени могат да представят мъртвия Храл като мъченик. Имаше голяма вероятност мъртъв шаманът да се окаже по-опасен, отколкото жив.

— Насаг — извика Варг.

Палето отвори вратата и погледна фигурата, просната на пода.

— Да, Майстор на войната?

— Майстор Храл е готов да се върне на своя кораб.

Насаг оголи гърло, без да крие усмивката си.

— Веднага, Майстор на войната — той се наведе, хвана Храл за глезените и без да се церемони, го извлече от каютата.

Варг даде на Насаг няколко минути, за да достави Храл в лодката му, след което излезе на палубата на „Чистокръвен“.

Корабът беше боядисан в черно, както повечето нарашански кораби. През нощта това го правеше незабележим, а през деня повърхността му събираше достатъчно топлина, така че уплътняващата смола на корпуса да остане еластична и водонепропусклива. Освен това черният цвят ги предпазваше от въздушни заплахи, особено от алеранските демони. През нощта те бяха практически слепи и боядисваха корабите си в бяло, за да ги виждат по-добре в тъмното. Самата идея за черен кораб им беше чужда, а тъмнината предизвикваше първичен страх в човешката раса.

Въпреки че слепотата и страхът не биха могли да спрат демоните да атакуват, особено с магията си на разположение, това възпираше всеки човек или малък техен отряд да се опита да се качи на нарашански кораб поради каквато и да е безумна причина, която биха могли да измислят.

Алеранците бяха много неща, но не и глупаци. Никой от тях не би харесал идеята да се скита в тъмнината, докато обичащите нощта каними не дойдат за него.

Варг отиде до носа на кораба и се загледа в морето. Те бяха във води на стотици левги на север от тези, в които някога бяха плавали, и морето беше бурно. Времето беше останало ясно, било по волята на съдбата или в резултат на алеранското магьосничество, и флотът беше извършиш дългия, бавен преход от Кания без сериозни инциденти — нещо, което преди няколко месеца Варг би сметнал за невъзможно.

С умерено благоприятен вятър пътуването от Кания до Алера по море продължаваше около месец. Отне им повече от три месеца, за да стигнат до тук, а пред тях оставаше още три седмици пътуване в океана. Варг обърна поглед на юг и започна да разсъждава върху причината за пъпленето им.

Три невероятно големи кораба плаваха точно в средата на флотилията, издигаха се от морето като планини и караха дори един чистокръвен да изглежда незначителен, но не размерът им беше най-поразителното.

Корабите бяха направени от лед.

Алеранците бяха използвали магията си, за да оформят айсбергите, отделили се от ледника, в плавателни форми, с множество палуби и огромен капацитет за съхранение на скъпоценните им товари — всичко, което беше останало от някога гордата Кания.