Джим Батчер - Фурията на Първия лорд

— За да бъдат един с друг — отвърна Инвидия. — Да прекарват време заедно. Това е един от градивните елементи на едно семейство.

Великите фурии са й свидетели — истина е. Тя можеше да изброи на пръсти случаите, когато е вечеряла с баща си и братята си.

— Емоционална връзка — каза кралицата.

— Да — потвърди Инвидия. — И… приятно е.

Празните черни очи я погледнаха втренчено.

— Защо?

Тя сви рамене.

— Това дава усещане за стабилност — каза тя. — Ежедневен ритуал. Осъзнаването, че част от деня ще премине по същия начин, винаги е успокояващо.

— Но това не е така — каза кралицата. — Дори в естествените местообитания това не е постоянно условие. Децата растат и напускат дома. Традициите се нарушават от независещи от тях обстоятелства. Старите умират. Болните умират. Всички умират.

— Те го знаят — кротко отвърна Инвидия.

Тя затвори очи и за момент се замисли за майка си и за онова кратко време, когато й беше дадена възможност да сподели трапезата си, компанията си и любовта си със своята единствена дъщеря. После отново отвори очи и се застави да погледне кошмарния свят около себе си.

— Но не изглежда така, когато има топла храна и любимите хора стоят до вас.

Вордската кралица рязко я погледна.

— Любов. Отново.

— Аз ви казах. Тази емоция най-много ни мотивира. Любов към другите и към самия себе си.

— Вие имала ли сте подобни вечери?

— Когато бях много малка — каза Инвидия, — и то само с майка ми. Тя почина от болест.

— И вечерята беше приятна?

— Да.

— Вие обичахте ли я?

— Както само децата могат — отвърна Инвидия.

— А тя обичаше ли ви?

— О, да.

Вордската кралица изцяло обърна лице към Инвидия. Цели две минути тя мълча, а когато най-накрая заговори, всяка дума беше внимателно подчертана, което придаваше на въпроса удивителна срамежливост и детска значимост.

— Какво беше усещането?

Инвидия не погледна младата жена, младото чудовище, което вече беше унищожило по-голяма част от нейния свят. Тя погледна през най-близките прозорци как подреждат масата.

Приблизително половината от хората вътре бяха плацидианци, пленени, след като вордът превзе Церес и премина през хълмистите земи, заобикалящи този град. Сред тях имаше възрастни мъж и жена — семейна двойка. Имаше млада майка с две собствени деца и още три, които вордът беше оставил на грижите й. До нея седеше мъж на средна възраст — имперски фермер, който поради недостатъчно мъдрост или бързина не беше успял да се изплъзне от плен, когато вордът дойде за Алера Империя и околните земи. И възрастните, и децата бяха уморени след работния ден в холта. Бяха гладни и жадни и се радваха на простата храна, приготвена за тях. След като се нахранят, те щяха да прекарат още известно време заедно край огнището, отделяйки няколко часа за себе си, и след като почувстват приятна умора в телата си, щяха да отидат да спят.

Инвидия се взираше в малкото семейство, събрано заедно като купчина дървесина от съдбата благодарение на нашествието и войната и вкопчени един в друг още по-силно заради това. Дори сега, тук, след всичко, което се беше случило, те бяха привлечени един към друг, давайки колкото се може повече уют и топлина, особено на децата. Тя кимна в посока към осветената със свещи маса, над която възрастните си разменяха нежни усмивки, а децата понякога се усмихваха и дори се смееха.

— Такова — каза тя тихо. — Усещането е такова.

Младата кралица погледна в къщата. После каза:

— Да отидем — и тръгна напред, грациозна и безмилостна като гладен паяк.

Инвидия стисна зъби и остана там, където стоеше. Тя не искаше да вижда още смърт.

Паразитът недоволно се изви, причинявайки й болка, и тя последва вордската кралица.

Кралицата игнорира дръжката и изкърти вратата, натрошавайки я на трески.

Въпреки че и преди беше демонстрирала подобни неща, физическата й сила беше просто невероятна за такава слаба фигура — дори и за Инвидия, която беше свикнала да вижда подвизи, извършвани от земни призователи със свръхчовешка сила. Кралицата прекрачи треските и се насочи към кухнята, където малкото семейство вечеряше на масата.

Всички застинаха. Най-малкото от децата, красиво момченце на около годинка, нададе кратък писък, който младата майка прекъсна, като сграбчи детето и покри устата му с ръка.

Кралицата се фокусира върху майката и детето.

— Ти — каза тя, насочвайки смъртоносния си нокът към младата жена. — Това твое собствено дете ли е?